Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 58

Изведнъж острият му взор долови някакво петно, което шаваше сред снега. Движение — значи живот. А живот за него, господарят на ледената шир, значеше храна. Всяко живо същество е само храна.

Вятърът духаше насреща. Набелязаната жертва нямаше да го подуши, нито да го чуе. Само да не го вади.

Мечокът продължи да се прокрадва, като се тресеше от глад и нетърпение. Бурята носеше снега в плътни замайващи вихрушки, връхлиташе отгоре му, засипваше го с водопади от сняг. Улисана в заниманието си, полярната лисица не го усети. Обърната гърбом, тя изваждаше от снега заровената плячка. Чу го в последния миг и хукна да се спасява. С неподозирана лекота Жълтия кожух се спусна подире й. И — ха-ха! — да я настигне, когато тя изведнъж свърна вляво, към надигналата се сред полето скала и изчезна нейде в подножието й.

Мечокът се спря под нацепения от мразовете каменен масив, посребрен от скреж и затрупан от причудливи снежни козирки. В основата зееше тъмна пролука, неголяма пещера, оплетена с безредната мрежа на ледените сталактити, като балени на китова уста. Прегладнелият звяр се намъкна в мрачното отвърстие, а натрошените сталактити се посипаха със звън по пода. В този миг скритата лисица се шмугна между краката му навън. Той се издърпа заднишком и пак я сподири. Тогава тя изчезна, сякаш потъна в земята. Но мечокът не се излъга. Наистина беше потънала. При опасност винаги правеше така — зариваше се в снега, дълбаеше си отдолу тунели, кривуличеше, хитруваше.

Много време рина подире й Жълтия кожух, без да я открие. Лисицата се спотайваше някъде наблизо, миризмата й я издаваше и въпреки това той не можеше да я намери. Накрая сърдит, разлютен, мечокът я заряза и се запъти обратно. Достигна скрития й склад и изяде заровената, превърната вече на ледена буца риба треска.

То се знае, това късче замръзнало месо не засити страшния му глад. Дори го раздразни повече. Настървен, с кръвясали очи и прилепен към гръбнака корем, той отново се запъти към скалата, решен да издири лисицата. Да я издири на всяка цена.

Тогава го лъхна мирисът на моржове. Жълтия кожух сякаш полудя. Ушите му се свиха хищно, носът му неспокойно заопипва въздуха, черните устни оголиха пожълтелите, изтрити от старостта зъби. Забравил изведнъж скритата лисица, той се втурна срещу виелицата, към морето, натам, отдето лъхаха невидимите струи на мамещата миризма.

Ето края на леда, в който се стържеха налитащите вълни и бълваха нагоре взривове от бяла пяна. Върху него като безредно нахвърлени валчести камъни лежеха няколко моржици, които кърмеха децата си. Заслепен от глад, Жълтия кожух забрави предпазливостта, забрави неписаните закони за лов на племето си. Без да се крие, без да дебне, той връхлетя направо.

Моржовете го видяха, но не се разтревожиха. Помислиха, че техният Остър нокът пак е намислил някоя нова лудория. Затова успокоени отпуснаха глави върху дългите си бивни. Не наскачаха във водата.