Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 48

Счупения зъб съгледа едно моржче, което съсредоточено и сериозно разравяше мидите, докато майка му, улисана да измъкне сгушената сред камънаците писия, го беше забравила. Без да губи време, беззъбото моржче нападна връстника си, налапа мидите му и побягна обратно.

Острия нокът видя всичко. Тази нова игра му хареса, разбуди в душичката му страстта на прадедите, неуморни убийци и грабители. Затова, щом съгледа друго самотно моржче, и той се спусна към него. Всъщност мидите не го интересуваха. Влечеше го играта — грабежът. Лапна само една черупка и без да я сдъвче, хукна назад. Моржчето го подгони, зарязало в гнева си разровената мидена купчинка. Тогава Счупения зъб спокойно обра изоставената плячка.

Разтревожени от виковете на ограбените малки, моржиците заплуваха сърдити насам. Туловищата им, които на сушата изглеждаха груби и непохватни, тук в родната стихия се носеха в светкавични полети. Двамата приятели побягнаха навътре в морето, с ново знание в живота. Когато са двама, когато нападат с хитрост, няма да останат гладни. Отсега осакатеното моржче щеше да се изхранва все тъй — Острия нокът щеше да подмамва улисания в работа морж, а Счупения зъб щеше да обира плячката. Двойна полза — за единия храна, за другия удоволствие.

Изгубила в суматохата детето си, Кривата перка го викаше откъм брега с провлечен рев, а в туй време Острия нокът, без да отговори, плуваше към изхода на залива.

Ето, над вълните изникна Скалата на безнадеждните с грохналите моржове, подобни на натъркаляни, заоблени от времето балвани. Отгоре им висеше варовиковата скала, напукана и наядена в неравни, наредени един над друг корнизи с тесни тераси. Индиговите вълни на океана се хвърляха с равнодушна упоритост върху брега. При всеки техен удар наоколо се разлитаха солени пръски, които налепваха по мократа повърхност на скалите и по телата на моржовете бяла пяна и восъчно-прозрачни водорасли.

Тук никой не изфуча срещу двамата пакостника, никой не ги подгони. Няколко мъжкари с пожълтели, изронени от годините бивни само насочиха към тях безизразните си погледи и без да вдигнат глави, отново затвориха очи в тъпо примирение.

От скалите излитаха птици като гъст пчелен рой — излитаха, долитаха. Шумът на пляскащите криле заглушаваше боботенето на прибоя. Трипръстните чайки извиваха в дружно ято нагоре, наляво, надолу, докосваха водата и се поемаха с пълни клюнове. На най-долната тераска цял полк корморани с издути гуши сушаха крилата си, като ги размахваха припряно. Друг полк подтичваше вкупом с викове и крясъци по водата, докато се засили и подеме във въздуха. Кайрите се спускаха стремглаво надолу, изчезваха под вълните и след това излитаха като ято хвърчащи риби.

За птиците това беше най-спокойният кът за лов. Тук не идваше никакво моржче, никаква моржица, никакъв здрав самец. Особен, отбягван кът. Никой не дръзваше да тревожи сетните дни на обречените в някакво неосъзнато състрадание, почти почит към неизбежното непреодолимо, което замътваше погледите на угасващите старци, което притискаше телата им към неравната скала, което сковаваше перките им — почит и боязън… А може би и неясно предчувствие, че някога, подир пет или подир десет полярни нощи, и той самият щеше да дири покой на същата гола скала.