Читать «Господарката на Ранчото на бегълците» онлайн - страница 5

Неговият придружител бе Маркус ван Кърк, големият бос в този див град на щата Оклахома.

Все още нямаше истински закони в тази земя край Симейрон, която не принадлежеше към нито една от заобикалящите я държави и която от години се считаше за ничия.

Въпреки всичко тук, в Бъфало, си имаха шериф. И то какъв. Някъде другаде сигурно имаше обяви за залавянето му с истинското му име, а не с името, което бе приел в Оклахома.

Тук той се наричаше Макс Росман и повечето жители знаеха какво е станало с него, но за това не се говореше. Те всички имаха достатъчно гузна съвест.

Там, в ъгъла, отчаяното момиче все още клечеше до своя приятел, който постепенно бе започнал да се съвзема. Тя милваше лицето му и тихо му говореше нещо.

Маркус ван Кърк погледна мрачно мъртвия. Беше деверът му, Джоузеф Спърк. Тук те бяха изградили заедно доста неща. Сега ван Кърк щеше да бъде самотният бос в начинанието. Неговата жена Естер бе единствената наследница на състоянието на Джоузеф Спърк. В това никой не трябваше да се съмнява. При такива неща жените нямаше какво да губят.

Всички в салона мълчаха в очакване.

С изкривено от болка лице Бърк Мортън седеше на пода и с две ръце държеше счупения си глезен.

— Бърк — каза ван Кърк, клатейки глава, — какво виждат очите ми?

— Той е долен мошеник, бос — изпъшка великанът. — Хубаво ме нареди. Питай другите. Всички ще ти кажат.

Чу се потвърждаващо мърморене. Бъркотия от думи, от която излизаше, че Ласитър е забил ножа между плешките на Джоузеф Спърк.

Възможно бе в това диво меле никой да не е видял нищо друго. Всички потвърдиха и сега вече бе сигурно.

— Макс! — каза ван Кърк на своя шериф, а той знаеше какви са му задълженията. Макс изви ръцете на намиращия се в безсъзнание Ласитър и му постави белезници.

В този момент окованият дойде на себе си, но само смътно възприемаше какво става около него.

Съвсем бавно му се изясняваше, че се намира в дяволски заплетено положение.

Обърнаха го по гръб. Като видя шерифската звезда, той скрито си пое дъх. Досега се бе опасявал, че в това гнездо изобщо няма представител на закона, а също и закон.

За жалост не знаеше що за закон действуваше тук, но и да знаеше, нямаше да може да направи нищо.

Той сви колене и се изправи с един тласък. Едва тогава видя мъртвия.

Ласитър разпозна мъжа, когото бе хванал за заложник. Средно висок, елегантно облечен момък, който явно не бе от бедните.

Ван Кърк се бе вторачил мрачно в Ласитър, но той долови нещо като тихо задоволство в пронизващия го поглед.

— Това ще те прати на гилотината, Ласитър — каза ван Кърк. — Ти уби моя девер Джоузеф Спърк. Всички го потвърдиха.

Ласитър не познаваше мъжа, изрекъл тези думи. Не беше виждал такова лице, откакто се намираше в това мизерно селище.

Той бе пристигнал тук едва преди четири часа, в късния следобед.

— Как можете да докажете това, мистър? — попита спокойно Ласитър. — Аз заплашвах този мъж, но не съм го убил.

— Това можеш да го разкажеш на съдията — ухили се злорадо ван Кърк. — Свидетелите потвърдиха единодушно съвсем друго. Ти си наръгал моя девер с ножа на Мортън.