Читать «Господарката на Ранчото на бегълците» онлайн - страница 3

Ласитър направи единственото, което можеше да се направи в подобна ситуация. Просто се остави да падне.

Въпреки това и двата юмрука го засегнаха. Единият в ребрата, а другият в главата. За щастие той избегна страшната сила на ударите с бързото си падане надолу.

Ласитър имаше чувството, че го влачи порой. Започна да му се повдига и нещо приседна в гърлото му. Тялото му бе като парализирано.

Но волята му за съпротива все още не бе пречупена. Всичко в него протестираше против това да лежи тук, долу. Някъде отдалече дочу воя на зяпачите. Той стисна зъби и мобилизира всичко, което бе останало в него.

Мортън тъкмо искаше да го ритне. Ласитър се хвърли срещу насочващия се напред крак — с цялата си сила, воден единствено от инстинкта да победи другия.

Мортън нададе нечовешки вой.

Ласитър се надяваше да чуе в този момент подозрително хрущене.

Като напрегна цялата си воля, той се изправи. И видя, че Мортън вече не стои съвсем сигурно на краката си. Стоеше само на левия. Десният едва докосваше пода, коляното бе прегънато, а лицето — изкривено от болка.

И отново Мортън нададе един от онези страховити гърлени звуци, които звучаха като рев на прострелян бизон. Ласитър отново се устреми напред и заудря гиганта с юмруци в широкото брадато лице, върху което допреди няколко секунди бе изписана ужасната гримаса.

Мортън отстъпи назад. Той бе разтърсен като скален отломък от динамитен взрив.

Ако сега Ласитър проявеше състрадание, щеше да бъде глупаво да не довърши нещата докрай. Всички трябваше да разберат, че с него шега не бива. Само така човек можеше да внуши респект в такова противно обкръжение.

Който не направеше това, той се проваляше завинаги. Ако Ласитър бе загубил двубоя, едва ли щеше да излезе жив оттук.

Затова той не остави великана да си поеме дъх. Трябваше да нанесе още няколко болезнени удара.

Едва тогава Мортън падна на колене. Той се подпря на двата си юмрука и се вторачи с невярващ поглед в противника си.

Ласитър дишаше тежко.

В салона на Бъфало цареше мъртва тишина. За секунди зяпачите се вцепениха. Никой не предполагаше такъв изход. Струваше им се невероятно.

Ласитър още не можеше да дойде на себе си. Ръцете му висяха отпуснати до тялото и с дясната си китка чувствуваше допира на револвера си, който въпреки дивата схватка все още се намираше в кобура.

Той огледа заплашително наоколо.

— Сега доволен ли си? — изръмжа Ласитър.

Отговорът беше зловещо мълчание. Той се раздвижи, искаше да отиде при младата двойка и да види какво е станало с момъка.

По лицето на момичето се стичаха сълзи. То бе коленичило безпомощно и галеше главата на червенокосото момче.

Ласитър се усмихна успокояващо на девойката. Искаше да й покаже, че не трябва да се страхува повече, но внезапно забеляза, че лицето й добива ново изражение.

Тя отвори уста, за да го предупреди, но преди да успее да го направи, той реагира.

Извърна се и видя как Бърк Мортън хвърли един дълъг нож.

Ласитър се наведе светкавично. Острието просвистя над него и остана да трепти три метра по-нататък, забито в стената.