Читать «Господарката на Ранчото на бегълците» онлайн - страница 6

Ласитър погледна дръжката на камата, която стърчеше от гърба на мъртвия. Действително отговаряше на описания нож. Тъмна дръжка от еленов рог с индиански орнаменти. Такива ножове се намираха трудно. Те се изработваха в единични бройки и струваха скъпо.

Ласитър хвърли бърз поглед към Мортън. Той се хилеше злобно, макар да имаше силни болки в ставата на крака.

— Нищо не можеш да направиш. Това е ножът, който в яда си хвърлих по теб. Ти го измъкна от стената и с него уби Джоузеф Спърк. Не можеш да отречеш. Ти беше, кой друг.

Не! Ласитър знаеше, че не е направил това. Той не бе и помислял да го направи. Искаше само да блъфира и това бе всичко, но тогава получи този страхотен удар по главата. Останките от стоманата бяха пръснати навсякъде около него, така че не му бе нужно да размишлява що за удар е било.

— Работата е ясна — каза Маркус ван Кърк. — Какво им е на двамата в ъгъла?

— Аз исках да си направя с червенокосата само малка шега, бос — заоправдава се Бърк Мортън. — Тогава Ласитър изведнъж полудя. Нахвърли се върху мен като бясно куче. Двамата там нямат нищо общо с това.

— Тук не съм напълно сигурен — каза шерифът. — Ей, не сте ли вие двойчицата Кели, а?

— Това наистина е интересно — хилеше се ван Кърк. — Съвсем сигурен ли си, Макс?

Шерифът Макс Росман кимна утвърдително.

— Да пукна, ако не са те.

— Тогава ги арестувай веднага — рече ван Кърк. — Обаче, Макс, вземи няколко мъже за подкрепление. Ти знаеш добре какви истории се разправят за двойката Кели. Няма да бъдеш първият шериф, през чиито крачоли са се измъкнали.

— Никой не ми се е измъквал през крачолите — изръмжа Росман. — Сериозно ли мислиш, че някой може да го направи, бос? Не е възможно, ако седи в нашия кафез.

Почти всички се разсмяха, тъй като знаеха що за кафез е това. Бягството от него бе действително невъзможно.

Това скоро трябваше да разбере и Ласитър.

2.

Затворът се състоеше от едно-единствено помещение, което се намираше под земята. Точно в средата на двора на управлението, който бе обграден отвсякъде с дебели стени.

Това беше една четиристенна яма, над която бе поставена здрава стоманена решетка. Стените бяха от гладки дървесни стволове, с грижливо отстранени кори и клони. Освен това тези греди бяха намазани с такова масло, че дори и катерица не би могла да се покатери по тях.

Ласитър и другите двама заловени бяха хвърлени, оковани заедно, в тази яма.

Още не бяха имали възможност да разговарят.

— Вие наистина ли сте двойката Кели? — попита Ласитър, макар и да не му бе много до приказки. Главата още го болеше ужасно. Най-добре да се бе търкулил да поспи малко. Но му беше любопитно.

— Да, аз съм Рут — каза момичето. — А това е моят брат Дъглас Кели.

Ласитър се облегна на гладката стена, без да се интересува от смазката, която полепваше по дрехите му. Те и без това не можеха да бъдат спасени, тъй като се бяха разкъсали по време на боя и сега бяха само едни дрипи.

— Чувал съм за вас — каза той. — Бяхте извършили някакво престъпление, ако не се лъжа.

— Теб какво те засяга, Ласитър? — тросна се момичето.