Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 57

— Мислиш ли, че това ще ме спре?

Никол буйно закима. Очите й решително блестяха.

— Искам те — хладно заяви той. — Ще те имам и нищо няма да ме спре!

Той прескочи масата и Никол остана безпомощна. Между голите им тела беше единствено счупената чаша. Тя я държеше като нож и внимателно се отдръпваше. Сърцето й биеше лудо и се чувстваше полузамаяна. Насреща й очите му излъчваха леден блясък, а устата му беше решително стисната. Никол се препъна и неспособна да запази равновесие се залюля. Сейбър сграбчи ръката с чашата и я изви зад гърба й. Преведе я през стаята и я принуди да легне по очи на леглото.

— Хвърли я, Ник! — нареди той, но тя продължи да я стиска още по-силно.

— Няма! — изстена тя, извивайки фината си китка в желязната му ръка. — Няма!

Сейбър стисна още по-силно и тя разбра, че щеше да счупи китката й, ако не го послушаше. Натискът беше почти непоносим и накрая двамата чуха изпукване на кост. След това чашата се изплъзна от безчувствените й пръсти.

Откъм Сейбър долетя въздишка на облекчение, след като усети, че тя се отпусна. Той нежно взе на ръце тялото на победената Никол и я положи на леглото. Китката я болеше с тъпа, пулсираща болка и докато лежеше усети сълзи в очите си. Няма да плача, ядосано си помисли тя. И без това унижението й беше огромно, та да го подсилва с поток от сълзи. Тя легна на страни, без да му обръща внимание и се сви, трогателно потънала в нещастието си.

Сейбър я гледаше с безизразно лице и се молеше да не издаде чувствата си. Объркано откри, че я желае — отново, сега! Заедно с желанието имаше и проблясък на нежност, както и огромно съжаление за отношението му към нея. Колкото и невероятно да беше, той призна пред себе си, че чувстваше странно задоволство, понеже тя беше казала истината за своята девственост. Дълбоко раздразнен от противоречивите си мисли той й обърна гръб.

Стаята беше в безредие от двубоя им и като дръпна въжето на звънеца, той повика прислугата. После облече халата си и нежно придърпа завивките върху Никол. Когато Сандерсън се позова в отговор на повикването, Сейбър рязко нареди да му бъдат донесени някои неща и стаята да бъде приведена в порядък. Лицето на Сандерсън с нищо не издаде мислите му. Той бързо и тихо подреди наоколо и помете счупените стъкла. После се върна с огромен сребърен поднос с бренди и другите, поръчани от Сейбър неща. След като ги постави на масата той попита формално:

— Това ли е всичко, сър?

Сейбър го освободи с рязко кимване, наля си бренди и запали пура. Известно време стоя, наблюдавайки замислено неподвижното тяло на Никол.

Самата Никол беше изпразнена емоционално. В момента й се искаше да е мъртва! Не, внезапно си помисли, искаше Сейбър да беше мъртъв! Бавно се обърна на другата страна — най-добре е, напомни си тя, винаги да държиш врага си под око.

Сейбър озадачено я погледна, като че ли питаше разумно ли е така открито да показва, това, което чувства. Без да бърза взе кана с топла вода и купа, както и кърпите, които бе наредил да донесат, после тръгна към нея. Като сведе поглед към момичето, тя му напомни за лисицата, която веднъж беше видял с почти разкъсан на две крак, следствие усилията й да се освободи от железните зъби на капана. Създанието беше погледнало приближаващия се бракониер по същия начин — полууплашено, но въпреки това готово да се бори за живота си. Развълнуван от вида й той се поколеба. Накрая каза: