Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 42

Контрабандата беше начин на живот и множеството заливчета под Ню Орлианс представляваха идеално убежище за контрабандистите. Блатистата местност беше като катакомба със скрити местенца за складиране на стоки, преди тайно да бъдат транспортирани по вода до складовете в града. Извършваха се много контрабандни операции на дребно, но групата на Лафит, разположена на Гранд Тер беше неоспоримо най-голямата, наброяваща над хиляда мъже.

Както винаги при завръщането на кораб цареше трескава дейност. Обикновено Никол обожаваше този период на интензивно вълнение, но това пътуване беше различно. Тя беше напрегната и раздразнителна, завладяна от мисълта, че двамата с Алън скоро щяха да бъдат далеч от кораба. След като тези кодирани книжа се окажеха в ръцете им, нямаше връщане назад. Повече нямаше да плава на „Ла Бел Гарс“. Тя, секретарят и каютният прислужник на капитана, никога вече нямаше да спи в стаичката-шкаф, криейки своята самоличност. Това беше краят на приключението, започнало в мига, в който се беше метнала на седлото зад Сейбър преди години.

Тя и Алън се бяха спрели на прост план. Щяха да изчакат капитана да остане сам на кораба, да го надвият в каютата му и да го вържат. Лесно щяха да вземат ключа от врата му, да отворят сейфа, да вземат книжата, след което да изчезнат.

Но ако Сейбър замине с кодираните книги по-рано, отколкото очакваха, Алън беше снабдил Никол с малък пистолет с дръжка от слонова кост.

Нервите на Никол бяха изопнати като струни. Малкият пистолет, скрит под дрехите й се струваше като оръдие и всеки път щом Сейбър заговореше, тя смяташе, че е разкрил заговора. Наложи си да се държи хладнокръвно и нащрек, да подрежда бюрото си, игнорирайки безпокоящата я близост на Сейбър.

Той изглежда не бързаше да замине. Ник беше раздвоена. Дълбоко в себе си знаеше, че дължи на Сейбър известна лоялност. Въпреки това не можеше да му позволи да предаде на американците тези проклети кодирани книжа. Без да съзнава тя се намръщи на нерадостните си мисли.

— Безпокои ли те нещо, Ник? — тихо попита Сейбър и Никол подскочи при думите му.

Тя престана да сгъва документите и бавно се обърна с лице към него.

— Защо, не, сър. Просто се концентрирах. Знаете как е, когато нечий ум е зает.

Надутите й слова бяха посрещнати с невярващо сумтене. Сейбър си почиваше в един от големите кожени столове до бюрото. Беше полуразсъблечен, с отворена бяла риза и Никол изведнъж стана плячка на изнервящото желание да прокара ръце но мускулестите му гърди. Едната му ръка си почиваше на бюрото, стиснала чаша ром, независимо от утринния час. Пушеше тънка, черна пура и главозамайващият й аромат се носеше из въздуха. Поглеждайки го изпод клепки, тя отново с неудобство осъзна мъжката сила, която се излъчваше от него. За част от секундата тя се запита разумно ли е да си навлича враждебността му. Знаеше твърде добре какъв безмилостен враг щеше да бъде той. С изключение на плясъка на водата по корпуса цареше тишина. Усещайки, че от нея се очакваше нещо повече, Никол троснато попита: