Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 193

— По дяволите, престани да отклоняваш темата. Робърт е долу в кабинета и каза доста компрометиращи неща по твой адрес. — Той изгледа Кристофър изпод смръщените си буйни вежди и изрече с равен глас: — Той каза, че си пират! Че си капитан Сейбър и има обявена награда за главата ти. Истина ли е това?

Очите им се срещнаха. Саймън попита:

— Е, наистина ли си този… този капитан Сейбър?

Дори окото му не потрепна, когато Кристофър отсечено кимна:

— Да, аз съм.

Той изрече тези думи твърдо, с глас, който не предполага нито обяснения, нито извинение.

Въпреки обзелото го по-рано безразличие, признанието нанесе съкрушителен удар на Саймън. Всъщност не вярваше, че това е истина, не искаше да го повярва. Златистите очи леко потъмняха и бавно, като грохнал старец, той се отпусна в близкото кресло. После с мъка продума:

— Опасявах се, че това е така.

Кристофър знаеше, че дори и да не разкрие цялата истина ще трябва да предложи някакво обяснение. Беше се надявал, че ще може да напусне Англия без Саймън да научи за капитан Сейбър. Той стисна зъби и едно мускулче заигра на решително вирнатата му брадичка. След това погледна изпитателно дядо си.

Саймън очевидно беше съкрушен. Кристофър не можеше да понесе повече тази гледка, затова забързано промърмори:

— Дядо, ако зависеше от мен, бих ти спестил това. Не бих могъл да променя истината нито за миналото, нито за настоящето си. — При тези думи той се отпусна на коляно и нежно обгърна със силната си, мургава ръка осеяната със сини вени китка, която все още стискаше неизменния абаносов бастун. После рязко каза:

— Дори не мога да моля прошка за стореното. Но не съм го направил, за да те нараня, нито за да почерня името ти. — В плътния му глас прозвуча умолителна нотка. — Всеки от нас трябва да живее така, както сметне за добре. Не очаквам да одобриш стореното от мен, но, за бога, не ме кори, че съм бил един корсар, американец — първо по силата на обстоятелствата, а сетне — по собствено желание.

Саймън рязко вдигна глава при тези думи. Избледнелите лешникови очи се впериха в другите — по-дълбоки, златисти, по-искрящи очи, които го гледаха открито и прямо.

— Американец? — изсумтя сприхаво той.

Кристофър сухо кимна. Бавно, без да отделя поглед от лицето на Саймън, той разпалено заяви:

— Сега Ню Орлианс е моят дом! Моята земя, моето богатство, бъдещето ми. О, да, бях корсар, онзи капитан Сейбър, за когото Робърт ме смята. Да, нападал съм британски кораби, дори — подчерта нарочно той — съм ги потапял. Но каквото и да съм сторил, то не е било, за да ви причиня болка или неприятности. — После мрачно добави: — Известно време мислех, че никога няма да искам да ви видя отново, ненавиждах всичко британско. Водил съм начин на живот според свои собствени правила и не мога да заявя, че съжалявам затова.

— Възхитително! — отбеляза сухо Саймън.

Кристофър се стегна и се изправи. После лаконично каза:

— Нямах намерение да ви отегчавам.

— Ха! Да съм казал, че ме отегчаваш? — сопна се сприхаво Саймън. — Сега ти ще ме слушаш, надути момко! Може и да си американец, може да си бил разбойник, но преди всичко си мой внук, а също така, по тази причина и мой наследник!