Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 166

— О, каква глупачка съм аз, Саймън! Съвсем ми излезе от ума. О, горката Летиция какво й причиних!

— Какво си й причинила? — попита Саймън с поглед, вперен в сестра си.

Регина наведе поглед и отвърна тихо:

— Горката Лети! Тя няма абсолютно никакви средства. Полковникът умря потънал в дългове и тя трябваше да работи в последните няколко години, за да изкарва прехраната си. А аз като първа глупачка й говорих за пътувания в чужбина. Какво ли ще си помисли за мен! — Регина въздъхна дълбоко. — Колко неприятно! Все пак предполагам, че ще трябва да си потърси някаква работа. Ще пиша на някои от моите приятелки. Спомням си, че една от тях имаше нужда от гувернантка. За съжаление аз не мога да й предложа нещо подобно, защото тя веднага би го сметнала за подаяние, а знаеш колко е горда и чувствителна. — За момент Регина се замисли. — Я да видим какво може да се направи… А сетих се! Госпожа Болдуин спомена миналата седмица, че съвсем определено си търси компаньонка. — Регина се изправи и като тръгна към вратата каза:

— Ще кажа на Лети веднага.

— Седни си на мястото! — прогърмя гласът на Саймън. — Госпожа Болдуин! Тази стара вещица е най-отвратителната жена в цял Лондон и ти искаш да оставя Лети в ръцете й!

— Но, Саймън, какво може да се направи! Госпожа Болдуин ще й плаща добре.

— Да, и ще се държи с нея като със слугиня! Немислимо!

Регина мило се усмихна.

— Напълно съм съгласна с теб. В крайна сметка може да се появи и друга възможност. Все пак не е наложително да се вземе решение непременно днес.

Саймън само изсумтя в отговор и необичайно енергично се отправи към вратата, която затръшна с трясък зад гърба си.

Усмивка на задоволство се появи на лицето на Регина и тя с наслада отпи от чая си.

Саймън не тръгна веднага да търси Летиция. Той отиде в кабинета си, за да премисли всичко, което Регина му бе казала. Мисълта, че неговата Лети ще трябва да работи, за да се издържа, бе просто непростима!

Саймън беше вдовец повече от двайсет и пет години и нито веднъж през това време не му бе минала мисълта да се ожени отново. Неговият брак не беше нещастен, но той не смяташе, че такова обвързване прави човека щастлив. А госпожа Игълстоун, единствената жена, която бе способна да промени това му мнение, вероятно щеше да напусне страната, преди той да е осъзнал напълно какво щастие е да я има до себе си и че те, макар и в заника на своя живот, биха могли да се свържат в едно.

Бракът беше единственият възможен изход. Той бе искал да се ожени за Летиция още по времето, когато беше на седемнайсет, а тя шестнайсетгодишно девойче. Но и сега, когато моментът беше настъпил, той бе нападнат от онзи страх и несигурност, които впримчват всеки мъж, в момента преди да направи решителната стъпка: „Дали го обича!? Дали ще приеме!?“

„Тя трябва да се омъжи за мен“ — мислеше си той. Беше я обичал през целия си съзнателен живот и изобщо не можеше да си представи да преживее остатъка от него без Лети.

Той решително излезе от стаята и тръгна да я търси. Не след дълго я откри в една малка стая. Госпожа Игълстоун беше с гръб към него, взирайки се с невиждащ поглед през прозореца, който гледаше към малка градинка. Когато се приближи дочу ридание. Без да мисли повече, той се втурна към нея.