Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 13

— Шт! — рязко я прекъсна Никол. Главата й се обърна по посока на Сали, ослуша се и каза: — Бързо! Качвай се на тавана! Някой идва!

— Че какво от това? — попита Сали, поколеба се, но после с недоволно изражение последва приятелката си. Тъкмо се беше присъединила към Никол, когато в постройката влезе висок мъж.

Сали сподави ахването си.

— Това е той! Това е капитан Сейбър!

Високият мъж долу не чу шепота. Той застана насред павилиона и бавно го заоглежда. Никол, привлечена от тъмните му, красиви черти, се взираше като омагьосана в него.

Тя изпита странното усещане, че това място за него беше изпълнено с неприятни спомени. Той взе една от избелелите, алени възглавнички и после с ядно възклицание я захвърли далече от себе си.

Чу се приближаване на втори човек. Учудени, Никол и Сали наблюдаваха как в постройката влезе Робърт Саксън, единственият жив син на лорд Саксън.

— Не мога да си обясня как си се решил да дойдеш тук и да се срещнеш с мен след всичко, което се случи — каза Робърт вместо поздрав.

Капитан Сейбър се усмихна и зъбите му бялнаха на фона на черната брада.

— Вече не съм малко момче, така че не можеш да ми въздействаш. А и съм подготвен за срещата. Последният път ти се доверих.

Робърт огледа високата, стройна фигура, застанала пред него, с широки рамене и дълги, мускулести крака. Без да покаже, че думите на другия са го обезпокоили той каза:

— Беше цяло щастие, че те срещнах по пътя за къщата. Появата ти щеше да разстрои Саймън.

— Така казваш ти, но ще ме извиниш, ако си позволя да се усъмня в думите ти.

На лицето на Робърт се появи тънка усмивка.

— Но ти не се съмняваш в думите ми, нали? Иначе нямаше да се съгласиш да се срещнем първо тук. А сега искаш ли да чуеш това, което трябва да ти съобщя?

Златистите очи се присвиха и се превърнаха в опасни процепи. Мъжът, наречен капитан Сейбър, отвърна с мрачен тон:

— Не съвсем, но след като бях достатъчно глупав да приема тази среща е теб, ще трябва да те изслушам, нали така?

Така изглежда — съгласи се Робърт. — Преди месец баща ми получи удар и известно време смятахме, че ще умре. Много е болен и се съмнявам, че присъствието ти ще му помогне с нещо. Всеки шок, всяка неприятна емоция може да доведе до фатален край. Ако толкова настояваш да го видиш — да видиш човека, който не иска да те види, бих ти предложил да изчакаш няколко седмици.

— Не мога! Днес тук ме доведе една случайност. — Капитан Сейбър се поколеба. — Бих искал да го видя, Робърт — каза той накрая. — Корабът ми ще отплава в края на седмицата и се съмнявам, че някога ще се върна в Англия. Моят живот е в Америка, тук нямам нищо. Не трябва да се безпокоиш, че ще му се натрапя, нито че ще накарам злите езици отново да заговорят. Само исках да го видя, да оправя нещата между нас.

— Колко възхитително! — сухо каза Робърт, останал безпристрастен към изповедта на другия. — Но за съжаление е невъзможно. Предлагам ти още тази нощ да се качиш на кораба си и да забравиш за лорд Саксън. Знам, че не ми вярваш и вероятно имаш причина за това, но всичко, което направих беше за твое добро. — Тъй като капитан Сейбър побеснял пристъпи напред, Робърт вдигна ръка и извика: — Изслушай ме! Не желая да влизам в спор с теб! Ти не ми вярваш, но мисля, че в случая трябва да го направиш. Ако настояваш, ще се опитам да подготвя почвата. Но нека първо да поговоря със Саймън.