Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 129

Присъствието на Регина не го впечатли с нищо, тъй като тя често пребиваваше при Саймън. Но Саймън не бе споменал в писмото си за присъствието на мисис Игълстоун и Никол. Робърт беше тотално неподготвен за дъщерята на Анабел.

Би я разпознал навсякъде. Истина беше, мислеше си той, докато гладния му поглед бродеше по лицето й, че косата й не беше така яростно червена като на Анабел, но тъмната мед блестеше в самурените къдри и неоспоримо напомняше на майка й. Прилика имаше и във фината кожа с прасковен цвят, в извитите, тъмни вежди, в омайната извивка на устните й, в правилния, почти арогантен нос и стройното тяло с пълна гръд. Голямата разлика се криеше в цвета на очите. Те не бяха дълбоките, смарагдени езера на Анабел, но формата беше същата и Робърт изведнъж се изгуби в топазените дълбини.

Той с усилие откъсна погледа си и се съсредоточи върху мисис Игълстоун. Едва си я спомняше и докато Регина ги представяше, успя да се овладее.

Той отбеляза с хладна усмивка.

— Каква приятна изненада да ви видя отново, мисис Игълстоун. Надявам се да ви хареса престоя в Лондон.

Мисис Игълстоун измънка някакъв отговор, тъй като присъствието на Робърт винаги я бе сковавало. Поздравил мисис Игълстоун той отново имаше възможност да остави очите си да празнуват, спрели се на Никол. Неспособен да се въздържа и с това още повече разяряващ Кристофър, който внимателно ги наблюдаваше, Робърт задържа ръката й повече от необходимото, целувайки пръстите й.

Под настоятелния поглед на Робърт Никол не успя да се предпази от лека розова вълна, която заля бузите й, но с несигурна усмивка открито срещна погледа му. Робърт беше омагьосан и в този момент страстта му към Анабел се прехвърли върху Никол. Забрави всичко, освен момичето пред себе си и единствено сопнатия глас на Саймън го накара да се свести.

— Престани да изпробваш неоспоримия си чар върху гостенката ми и ела да поздравиш племенника си! — строго нареди Саймън.

Целта на посещението му бавно изплува в съзнанието на Робърт. Умело прикривайки яростта си, той се отправи към тях с язвителна усмивка.

— Извини ме! Но толкова рядко имаш гости, че се самозабравих. Здравей, Кристофър.

Омразата между двамата мъже беше явна. Наподобяваха могъщи хищници. Погледите им се сблъскаха като светкавици на фона на черно небе и въздухът около тях направо изпука от силата на тъмните емоции.

В момента, в който Туйкхъм бе обявил пристигането на Робърт, Кристофър се бе вкаменил. Но сега с безизразно лице и предизвикателно блеснали очи, той се поклони със заучена грация, прошепвайки сухо:

— Чичо, колко хубаво е да те видя след толкова години.

— Хубаво?

Усмихнат подигравателно Кристофър отвърна:

— Да! Нямаш представа колко горещо желаех срещата си с тебе.

Очите му се присвиха от тези двусмислени слова. Робърт сви рамене и каза с приятен тон:

— Колко приятно! Ще се погрижа да не останеш разочарован!

— Сигурен съм, че ще го направиш! Очаквам… ааа… да ти бъда в услуга! — обеща Кристофър с учтива заплаха в гласа.

Робърт настръхна, но преди да успее да отговори, Саймън ги прекъсна.