Читать «Въпросът и Възражението» онлайн - страница 5
Патрик Нес
(млъквайте)
Но ударът така и не ме връхлита.
— Хубаво — казва Кметът и звучи наистина доволен. — Хубаво — после пак започва да обикаля в тъмното наоколо.
— Нека ти обясня някои неща, Тод — казва. — Намираш се в главната ми щабквартира в бившата катедрала на град Хейвън, която от вчера вече е Президентски дворец. Доведох те в собствения си дом с надеждата да ти помогна. Да ти помогна да разбереш, че грешиш в тази отчаяна битка, която водиш срещу мен, срещу всички нас.
Гласът му преминава зад гърба на господин Колинс…
Гласът му…
За секунда ми се струва, че Кметът не говори високо…
А сякаш говори направо вътре в главата ми…
После усещането отминава.
— Войниците ми трябва да пристигнат тук утре следобед — продължава той, без да спира да крачи. — Ти, Тод Хюит, най-напред ще ми кажеш всичко, което искам да знам, а след това ще удържиш на обещанието си и ще започнеш да ми помагаш при изграждането на едно ново общество.
После прекрачва пак в светлината и се изправя срещу мен, ръцете му са все така скрити зад гърба, все така не виждам какво е взел от масата.
— Но процесът, чието начало се опитвам да поставя в момента, Тод — казва Кметът, е постепенното осъзнаване от твоя страна, че аз не съм ти враг.
Толкова се изненадвам, че за миг забравям и страха.
Той не бил мой враг?
Отварям широко очи.
— Не, Тод — казва Кметът. — Не съм твой враг.
— Ти си убиец — казвам, без да мисля.
— Аз съм пълководец — отвръща той. — Ни повече, ни по-малко.
Взирам се в него.
— Убиваше хора по пътя от Прентистаун насам. Изби хората във Фарбранч.
— Тъжни неща стават по време на война, Тод, но тази война вече приключи.
— Видях те как ги застрелваш — казвам и мразя това, че думите на мъж без Шум звучат толкова стабилно, тежки като непосилен за повдигане камък.
— Мен лично ли видя да стрелям, Тод?
Преглъщам нещо кисело.
— Не, но
Тя беше необходима — отвръща той, — за да спася нашата болна и умираща планета.
Дишането ми се ускорява, съзнанието ми се замъглява все повече, главата ми натежава повече от всякога. Но и Шумът ми става все по-червен.
— Ти уби Килиън.
— Дълбоко, дълбоко съжалявам за него — отвръща Кметът. — Можеше да стане прекрасен войник.
— Ти си убил майка ми — казвам, а гласът ми прекъсва (млъквайте), Шумът ми се изпълва с ярост и скръб, очите ме засърбяват от сълзите (млъквайте, млъквайте, млъквайте). — Ти си избил жените на Прентистаун.
— Наистина ли вярваш на всичко, което чуеш, Тод?
Настъпва мълчание, истинско мълчание, замлъква дори Шумът ми, докато смила последното.
— Нямам желание да убивам жени — добавя Кметът. — Никога не съм имал желание да го правя.
Челюстта ми увисва.
— Разбира се, че си
— Сега не е време за уроци по история.
— Ти си
— А ти допускаш, че ти е известно всичко, така ли? — гласът на Кмета изстива и става леден, той се отдалечава от мен, а господин Колинс ме удря толкова силно по главата, че едва се задържам на стола.
— Ти си Лъжец и Убиец! — изкрещявам, а ушите ми още звънят от удара.
Господин Колинс ме удря пак, само че от другата страна, тежък като цепеница.
