Читать «Въпросът и Възражението» онлайн - страница 3
Патрик Нес
Кметът млъква, господин Колинс пристъпва напред и ме зашлевява с опакото на ръката си. Следващият миг се разтяга безкрайно, докато жилото на болката се впива в бузата ми, а аз седя и дишам тежко.
Тогава Кметът пристъпва в кръга светлина и застава точно пред мен.
Все така е облечен в хубавите си дрехи, толкова чисти, просто треперят на него, сякаш под тях няма жив човек, а само ходещ блок лед с човешки глас. Господин Колинс има петна от пот и мръсотия по ризата и мирише съответно, но не и Кметът, не, не и Кметът.
Кметът те кара да се чувстваш като гаден боклук, който просто трябва да бъде пометен.
Той се взира в мен, навежда се напред, за да ме погледне в очите.
А после ми задава въпрос, просто ей така, сякаш само от любопитство.
— Как се казва тя, Тод?
Примигвам от изненада.
— Какво?
— Как се казва тя? — повтаря Кметът.
Той със сигурност знае името й. Със сигурност, защото то е в Шума ми…
— Знаеш как се казва — отвръщам.
— Искам ти да ми кажеш.
Премествам очи към господин Колинс, застанал отстрани със скръстени ръце, мълчанието му не прикрива радостта, с която би ме съборил на пода само с един удар.
— Пак питам, Тод — казва бодро Кметът — и силно бих желал да получа отговор. Как се казва тя? Как се казва момичето, прелетяло между световете?
— Щом знаеш, че е прелетяла между световете — отвръщам, — със сигурност знаеш и името й.
И тогава Кметът се усмихва, наистина се
И тогава изпитвам страх, по-силен от когато и да било.
— Така няма да стане, Тод. Редът е следният: аз питам, ти отговаряш. Така. Как се казва тя?
— Къде е тя?
— Как е името й?
— Кажи ми къде е и ще ти кажа името й.
Той въздъхва, сякаш съм предал доверието му. Кимва на господин Колинс, той прекрачва и пак ме удря в стомаха.
— Това е просто противодействие, предизвикано от твое действие, Тод — казва Кметът, докато аз отново се давя и плюя по килима. — Всичко, което трябва да направиш, е да ми кажеш всичко, което искам да зная и цялата тази ситуация ще бъде прекратена. Изборът е твой. Искрено ти казвам, нямам никакво желание да те наранявам повече.
Дишам тежко, приведен напред, болката в стомаха не ми позволява да си поема достатъчно въздух. Чувствам как с цялата си тежест вися на въжето, вързало китките ми, усещам кръвта по лицето си, лепкава и съхнеща, погледът ми е замъглен и аз гледам от малкия си затвор от светлина насред помещението, помещението без изход…
Помещението, в което ще умра…
Помещението…
Помещението, в което нея я няма.
И тогава нещо в мен прави избора.
Избира да не каже.
— Знаеш името й — отвръщам. — Убий ме, ако искаш, но нейното име вече го знаеш.
А Кметът само ме гледа.
Потича най-дългата минута в живота ми, той се взира в мен, разчита Шума ми, разбира, че изборът е окончателен.
И пристъпва към малката дървена маса.
Напрягам се да видя, но той е с гръб към мен и крие онова, което прави. Чувам, че прехвърля из ръцете си предметите върху масата, чувам звука от метал, стържещ по дърво.
—
