Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 5

Бъртън се помъчи да стане. Никой, та бил той и Бог, не можеше да мушка Ричард Бъртън в ребрата и да се измъкне без бой.

Бог пренебрегна напразните му усилия, извади голям златен часовник от джоба на сакото Си, вдигна тежкия гравиран златен капак, погледна стрелките и каза:

— Отдавна си изтървал срока.

Бог протегна другата Си ръка с дланта нагоре.

— Плащайте, сър. Иначе ще бъда принуден да ви лиша от правото на ползване.

— Ползване на какво?

Спусна се мрак. Бог започна да се разтваря в тъмнината. И тогава Бъртън видя, че Бог прилича на самия него. Същата права черна коса, същото арабско лице с тъмни пронизващи очи, високи скули, дебели устни и издадена напред, рязко очертана брадичка. Същите дълги и дълбоки белези, свидетелства за сомалийското копие, пронизало челюстите му в сражението при Бербера, се забелязваха на бузите Му. Дланите и стъпалата бяха малки, в контраст с широките Му рамене и масивния гръден кош. И Той имаше същите дълги дебели мустаци и дълга раздвоена брада, накарали бедуините да нарекат Бъртън „Бащата на мустаците“.

— Приличаш ми на Дявола — каза Бъртън, но Бог бе станал само още една от сенките в тъмно то.

3

Бъртън още спеше, но беше толкова близо до повърхността на съзнанието си, че усещаше съня. Светлина изместваше нощта.

Очите му се отвориха. И не знаеше къде е.

Над него имаше синьо небе. Лек бриз обвяваше голото му тяло. Плешивата му глава, гърбът, краката, дланите му допираха трева. Обърна глава надясно и видя поле, покрито с много къса, много зелена и много гъста трева. Полето постепенно се извиваше нагоре на около миля⁴. Над него бяха верига хълмове, които също започваха с меки очертания, но ставаха все по-стръмни и високи, с начупен релеф, както се катереха към планините. Хълмовете се простираха на около две мили и половина. Навсякъде покрити с дървета, някои от които горяха алено, лазурно, яркозелено, огненожълто и наситенорозово. Планините зад хълмовете се издигаха отведнъж, отвесно и невероятно нависоко. Цветовете им бяха черно и синкавозелено, като стъкловидна вулканична скала с грамадни петна лишеи, закриващи поне една четвърт от повърхността.

Между себе си и хълмовете виждаше множество човешки тела. Най-близкото, само на няколко фута, беше на бялата жена под него в онази вертикална редица.

Искаше да се изправи, но се усещаше тромав и схванат. Всичко, което можа да направи, при това с напрегнато усилие, беше да завърти глава наляво. Там имаше още повече голи тела, а полето се спускаше към река, отдалечена на стотина ярда⁵. От другата страна пак се простираше поле на около миля, издигащо се към хълмове, още по-гъсто покрити с дървета, а зад тях — надвисващите отвесни планини в черно и синкавозелено. Това ще да е изток, каза си той замаяно. Слънцето тъкмо се показваше над тамошното планинско било.

Почти до реката стърчеше странно нещо. Материалът приличаше на напръскан с червено сив гранит, а нещото беше оформено като гъба. Широката й основа едва ли надвишаваше пет фута, а горната част на гъбата имаше диаметър около петдесет фута.