Читать «Чиракът» онлайн - страница 181

Сега се готвя да приветствам друг стар приятел.

Излизам на пътя, за да чакам там.

Облаците са изтънели и следобедът обещава да бъде топъл. Пътят представлява два кални коловоза, сред които надигат глави бурени, пораснали там въпреки минаващите коли. Чувам грачене; поглеждам нагоре и виждам, че трите гарвана са ме последвали в очакване на шоуто.

Всички искат да гледат.

Иззад дърветата се надига тънка ивица прах. Приближава автомобил. Чакам, пулсът ми се ускорява, дланите ми се изпотяват от нетърпение. Най-после го виждам, лъскав черен хипопотам, който се движи бавно по третостепенния път, както го изисква достойнството му. Кара приятеля, когото очаквам да видя.

Мисля, че посещението ще трае дълго. Вдигам очи и виждам, че слънцето се намира още високо на небето, което означава, че предстоят много часове на щастие. Часове на лятно забавление.

Заставам в средата на пътя и лимузината спира пред мен. Шофьорът излиза. Не е нужно да си казваме нищо; просто се споглеждаме и се усмихваме. Усмивката на двама братя, обединени не от семейната връзка, а от общите желания, общите копнежи. Изписаните върху хартия думи ни събраха. В дълги писма обрисувахме своите фантазии и ковяхме съюза си, изтичащите от химикалките ни думи бяха като сребърните нишки на паяжина, които ни свързваха. И ни доведоха в тази гора, където гарваните гледат с нетърпение в очите.

Заедно приближаваме към задната част на колата. Той е възбуден от перспективата да я изчука. Виждам издутите му в слабините панталони и чувам рязкото дрънчене на ключовете на лимузината в ръцете му. Зениците му са разширени, горната му устна блести от пот. Заставаме до багажника, очаквайки жадно да хвърлим първия поглед към нашата гостенка. Да усетим опияняващата миризма на ужаса й.

Той пъха ключа в ключалката и го превърта. Капакът на багажника се вдига.

Тя лежи, свита на една страна, и премигва насреща ни, заслепена от внезапно нахлулата светлина. Така съм фокусиран върху нея, че в първия момент не обръщам внимание на значението на белия сутиен, подаващ се от единия ъгъл на малкия й куфар. Едва когато партньорът ми се привежда, за да я вземе от багажника, осъзнавам какво означава това.

Изкрещявам:

— Не!

Но тя вече е протегнала и двете си ръце напред. И натиска спусъка.

Главата му се пръска сред кървава мъгла.

Сякаш наблюдавам изпълнението на странно грациозен балет. Тялото му се извива в дъга напред и пада. Ръцете й се извиват към мен с непогрешима точност. Имам време само колкото да се извия встрани и пистолетът й изстрелва втория си куршум.

Не усещам как пронизва задната част на врата ми.

Странният балет продължава, само че този път го изпълнява моето тяло; ръцете ми описват кръг, когато политам във въздуха като гмуркащ се лебед. Приземявам се на една страна, но не усещам болка от удара, чувам само звука от приземяването на торса си. Лежа в очакване на болката, но не чувствам нищо. Освен изненада.

Чувам я как се измъква с усилие от багажника. Лежала е натъпкана там повече от час и й трябват няколко минути, за да накара краката си да й се подчиняват.