Читать «Чиракът» онлайн - страница 180

Лявата ръка започваше да изтръпва под тежестта й, боцкането бе станало непоносимо. Завъртя се по корем и лицето й се притисна в копринената материя на парашута. Същата, в която са били увити труповете на Гейл Йегър и Карена Гент. Стори й се, че усеща миризмата на смърт в гънките й. Отвратена, младата жена се опита да се надигне на колене и удари главата си в капака на багажника. Болката прободе скалпа й. Куфарът, колкото и да беше малък, не й оставяше кой знае какво пространство за маневриране, и клаустрофобията я накара отново да изпадне в паника.

Контрол. По дяволите, Ризоли. Овладей се.

Не можеше обаче да се отърве от картините, в които Хирургът беше главно действащо лице. Спомни си надвисналото му отгоре й лице, докато бе лежала обездвижена на пода на мазето. Спомни си как бе очаквала скалпелът му да пререже гърлото й, знаейки, че няма как да избегне това. Че най-доброто, на което можеше да се надява, беше бърза смърт.

И че алтернативата беше безкрайно по-лоша.

Наложи си да диша бавно, дълбоко. Капка топлина се плъзна надолу по бузата й, усещаше щипане отзад на тила. Беше си срязала скалпа и сега от раничката върху парашута се стичаше кръв, капка по капка. „Доказателствен материал — помисли си тя. — Возенето ми в тази кола, — отбелязано от кръв.“

Кървя. В какво си ударих главата?

Повдигна ръцете зад гърба си, опипвайки с пръсти капака на багажника, за да открие онова, което бе проболо скалпа й. Усети някаква пластмасова форма, гладък метал. И тогава, внезапно, я убоде острият край на стърчаща отвертка.

Остана известно време неподвижна, докато болката в мускулите на ръката й отмине, докато премигне няколко пъти, за да не влезе кръвта в очите й. Заслуша се в монотонния барабанен звук от гумите при допира им с пътя.

Продължаваха да се движат бързо и Бостън оставаше все по-назад.

Прекрасно е тук, в гората. Заобиколен съм от пръстен от дървета, чиито върхове пронизват небето като шпилове на катедрала. Цяла сутрин валя, но сега слънчевата светлина се показа иззад облаците и заля земята, където съм забил четири железни кола, около които съм завързал четири парчета въже. Тишината се нарушава единствено от падащите от листата капки.

В този момент чувам шум от размахване на криле; вдигам поглед и виждам три гарвана, кацащи на клоните над мен. Гледат със странно нетърпение, сякаш в очакване на онова, което предстои. Вече знаят какво е това място и чакат, потрепвайки с черните си криле, привлечени тук от обещанието за мърша.

Слънцето затопля земята и от мокрите листа нагоре се вие пара. Окачил съм раницата си на един клон, за да я запазя суха, и тя виси там като тежък плод заради инструментите в нея. Не е нужно да правя инвентаризация на съдържанието й; подбрал съм го грижливо, държах хладната стомана на всеки един инструмент известно време в дланта си, преди да го пъхна в раницата. Дори годината в затвора не се е отразила пагубно на тази фамилиарност и когато пръстите ми обхванат скалпел, усещането е също толкова приятно, както ръкостискането със стар приятел.