Читать «Чиракът» онлайн - страница 176

Спомняше си и последните думи, които си бяха разменили на летището — хладно и забързано сбогуване под ромолящия дъжд. Разделяне не на влюбени, а на бизнес партньори, които нямат търпение да останат насаме, за да се отдадат на личните си грижи. Обвиняваше себе си за новосъздадената дистанция помежду им, обвиняваше и него, че я беше оставил да си отиде. Вашингтон за пореден път се бе превърнал в град на съжаленията и изцапаните чаршафи.

Самолетът се приземи сред енергично биещия по земята дъжд. Видя как персоналът на пистата се появява, скрит под дъждобраните си, и се изпълни със страх при мисълта за онова, което предстоеше. Прибирането у дома, в апартамента, където никога вече нямаше да се почувства сигурна, защото той беше влизал в него.

Взе куфара си и излезе навън, но бе незабавно връхлетяна от носения от вятъра дъжд, който влизаше под широкия навес. Дълга опашка обезсърчени хора чакаха за такси. Хвърли поглед към редицата лимузини, паркирани покрай улицата, и изпита облекчение, щом видя името „Ризоли“ на прозореца на една от тях.

Почука на стъклото откъм шофьора и той го свали надолу. Беше друг, не възрастният чернокож мъж, който я беше докарал на летището предишния ден.

— Да, госпожо?

— Аз съм Джейн Ризоли.

— За улица „Клермънт“, така ли?

— Това съм аз.

Шофьорът излезе и й отвори вратата за задната седалка.

— Добре дошли на борда. Ще сложа куфара ви в багажника.

— Благодаря.

Пъхна се в автомобила и въздъхна уморено, като се облегна на луксозната кожена тапицерия. Навън звучаха клаксони и гуми се плъзгаха под течащия като из ведро дъжд, но вътре в лимузината цареше благословена тишина. Младата жена затвори очи, докато се отдалечаваха от летище „Логан“ и се насочиха към магистралата Бостън икспресуей.

Мобилният й телефон звънна. Отърси се от изтощението и затърси замаяно в дамската си чанта, събаряйки химикалки и монети по пода на колата, докато търсеше телефона си. Най-после, при четвъртото звънене, успя да отговори.

— Ризоли.

— Обажда се Маргарет от канцеларията на сенатор Конуей. Искам само да се уверя, че превозът ви до дома е уреден.

— Да. Возя се в лимузината.

— О. — Последва пауза. — Е, радвам се, че въпросът се е изяснил.

— Какъв въпрос?

— От службата за транспортиране с лимузини се обадиха, за да съобщят, че сте се отказали от заявката да бъдете взета от летището.

— Не, той ме чакаше. Благодаря.

Затвори телефона и се наведе да събере нещата, изпадали от чантата й. Химикалката се бе търкулнала под седалката на шофьора. Протегна се, за да я достигне, и внезапно съзнанието й регистрира цвета на килимчето. Морскосин.

Бавно се изправи.

Току-що бяха влезли в тунела „Калахан“, който минаваше под река Чарлс. Трафикът помръдваше едва-едва и те пъплеха по безкрайния циментов тунел, окъпан в кехлибареножълта светлина.