Читать «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)» онлайн - страница 6

— Джим, няма да има никакви нови релси.

Той забеляза как клепачите на Тагарт бавно се повдигат.

— Тъкмо се върнах от кантората на „Асошиейтед Стийл“ Говорих с Орън Бойл.

— Какво каза той?

— Говори час и половина, и не ми даде нито един конкретен отговор.

— А за какво изобщо го безпокоиш? Мисля, че първата поръчка на релси трябва да бъде доставена следващия месец.

— А преди това трябваше да бъде доставена преди три месеца.

— Непредвидени обстоятелства. Напълно извън контрола на Орън.

— А преди това трябваше да се достави преди още шест месеца. Джим, чакаме „Асошиейтед Стийл“ да ни достави тези релси вече тринайсет месеца.

— Какво искаш да направя? Не мога да управлявам бизнеса на Орън Бойл.

— Искам да разбереш, че не можем повече да чакаме.

Тагарт попита провлачено, с тон наполовина подигравателен, наполовина предпазлив:

— Какво каза сестра ми?

— Тя ще се върне чак утре.

— И все пак, какво искаш да направя?

— Ти трябва да решиш.

— Каквото и друго да кажеш, има нещо, което не трябва да споменаваш — и това е „Риърдън стийл“.

Еди не отговори веднага, после каза тихо:

— Добре, Джим. Няма да го споменавам.

— Орън е мой приятел.

Отговор не последва.

— Възмутен съм от поведението ти. Орън Бойл ще достави тези релси веднага, щом това изобщо е възможно. Докато не може да ги достави, никой не може да ни упрекне.

— Джим! За какво говориш? Не разбираш ли, че линията „Рио Норте“ се руши, независимо дали някой ни упреква или не?

— Хората ще го преглътнат, ще трябва да го направят. Стига да ги нямаше „Финикс-Дюранго“.

Той видя как лицето на Еди се напрегна.

— Никой не се е оплаквал от линията „Рио Норте“, докато не се появи „Финикс-Дюранго“.

— „Финикс-Дюранго“ вършат чудесна работа.

— Представи си някой на име „Финикс-Дюранго“ да се конкурира с „Тагарт Трансконтинентал“! Та преди десет години те бяха само местна линия за превоз на мляко!

— В момента държат по-голямата част от товарните превози в Аризона, Ню Мексико и Колорадо.

Тагарт не отговори.

— Джим, не можем да изгубим Колорадо. Това е последната ни надежда. И последната надежда на всички. Ако не се стегнем, ще изгубим всеки голям товародател в щата заради „Финикс-Дюранго“. Вече изгубихме нефтените полета на Уайът.

— Не разбирам защо всички продължават да говорят за нефтените полета на Уайът.

— Защото Елис Уайът е чудо, което…

— По дяволите Елис Уайът!

Тези петролни кладенци, помисли си изведнъж Еди, дали нямат нещо общо с кръвоносните съдове на картата? Не беше ли това начинът, по който червеният поток на „Тагарт Трансконтинентал“ се беше разлял из страната преди години — подвиг, който днес изглеждаше невероятен? Той мислеше за петролните кладенци — избликващ черен поток, който залива континента едва ли не по-бързо, отколкото влаковете на „Финикс-Дюранго“ можеха да го пренесат. Това нефтено поле беше само каменисто парче земя в планините на Колорадо, обявено за изчерпано и изоставено преди години. В края на живота си бащата на Елис Уайът беше успял да изстиска някакъв живот от умиращите нефтени кладенци. Сега изглеждаше така, сякаш някой е инжектирал адреналин в сърцето на планината, сърцето беше започнало да бие, а черната кръв беше избликнала между скалите — разбира се, че това е кръв, мислеше си Еди Уилърс, защото кръвта трябва да храни, да дава живот, и тъкмо това правеше „Уайът Ойл“ Внезапно нов живот закипя по пустите склонове, появиха се нови градчета, нови електроцентрали, нови заводи в една област, която никой преди не забелязваше на картата. Нови заводи, мислеше си Еди Уилърс, по време, когато печалбите от товарните превози от цялата славна стара индустрия бавно падат всяка година; богато ново петролно поле във време, когато помпите спираха в други прочути нефтени полета и те изчезваха едно след друго; нов индустриален щат, в който никой не беше очаквал, че ще има нещо повече от говедовъдство и отглеждане на цвекло. Един мъж направи всичко това, и то само за осем години — това, мислеше си Еди Уилърс, е като историите, които беше чел в учебниците и на които никога не беше вярвал докрай, историите на първите заселници в тази страна. Искаше му се да се срещне с Елис Уайът. За него се говореше много, но малцина го бяха срещали, той рядко идваше в Ню Йорк. Казваха, че е на трийсет и три години и има буен характер. Беше открил някакъв начин да съживява изчерпани нефтени кладенци и беше започнал да го прави.