Читать «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)» онлайн - страница 5

— Не ме безпокой, не ме безпокой, не ме безпокой — каза Джеймс Тагарт.

Еди Уилърс тръгна към бюрото.

— Важно е, Джим — каза той, без да повишава глас.

— Добре де, добре, какво има?

Еди Уилърс погледна към една карта на стената на кабинета. Цветовете й бяха избледнели под стъклото — той се чудеше колко президенти от семейство Тагарт са седели пред нея и в продължение на колко години. Железопътните линии „Тагарт Трансконтинентал“, мрежата от червени линии, прорязващи избледнелия контур на страната от Ню Йорк до Сан Франциско, изглеждаше като система от кръвоносни съдове. Сякаш някога, много отдавна, кръвта беше препълнила главната артерия и под натиска на своето свръхизобилие се беше разклонила към произволни точки, разпростирайки се из цялата страна. Една червена ивица си пробиваше път от Шайен в Уайоминг до Ел Пасо в Тексас — линията „Рио Норте“ на „Тагарт Трансконтинентал“. Наскоро бяха добавени нови начертания и червената линия беше продължена на юг отвъд Ел Пасо — но Еди Уилърс бързо отвърна поглед, когато стигна до тази точка.

Той погледна Джеймс Тагарт и каза:

— Става въпрос за линията „Рио Норте“.

Забеляза как погледът на Тагарт се плъзна към ъгъла на бюрото.

— Имаме още една катастрофа там.

— Железопътни катастрофи стават всеки ден. Трябваше ли да ме безпокоиш за това?

— Знаеш какво се опитвам да ти кажа, Джим. „Рио Норте“ си отива. Линията е мъртва. Релсите са износени.

— Ще ги подменим с нови.

Еди Уилърс продължи, сякаш не беше получил отговор.

— Линията е съсипана. Не си струва да се опитваме да пускаме влакове по нея. Хората отказват да пътуват с тях.

— Струва ми се, че няма железопътна компания в страната, която да няма някое и друго направление на загуба. Не сме единствените. Това е общ проблем — временно състояние в цялата държава.

Еди стоеше и го гледаше мълчаливо. Онова, което Тагарт не харесваше у Еди Уилърс, беше навикът му да гледа хората право в очите. Очите на Еди бяха сини, широки и питащи, имаше руса коса и квадратно лице, незабележимо с нищо, освен с този поглед на добросъвестно внимание и открито удивление.

— Какво искаш от мен? — сопна се Тагарт.

— Просто дойдох да ти кажа нещо, което трябва да знаеш, защото все някой трябва да ти го каже.

— Че е станала още една катастрофа?

— Че не можем да изоставим линията „Рио Норте“.

Джеймс Тагарт рядко вдигаше глава, а когато гледаше хората, го правеше, като повдигаше тежките си клепачи и гледаше изпод вежди.

— Кой мисли да се отказва от линията „Рио Норте“? — попита той. — Никога не е ставало въпрос за отказване. Възмутен съм, че го казваш. Дълбоко възмутен.

— Но ние не сме спазвали разписанието през последните шест месеца. Не сме завършвали курс без някаква повреда, малка или голяма. Губим всичките си товародатели, един след друг. Колко още можем да издържим?

— Ти си песимист, Еди. Липсва ти вяра. Точно това подкопава морала на една организация.

— Искаш да кажеш, че няма да се направи нищо за линията „Рио Норте“?

— Изобщо не съм казвал това. Просто в момента, в който получим новите релси…