Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 260

— Опасявам се, че нямам никаква представа.

Настъпва тишина, нарушавана единствено от вълните, разбиващи се на плажа. Слънцето като че ли прежуря още повече и отпреди. Нито един от нас не е помръднал от мястото си.

Значи той смята, че блъфирам. Въобразява си, че е в безопасност. Сигурно си мисли, че едно анонимно споразумение го е спасило за цял живот и никой никога няма да узнае истината.

— Да не би да става въпрос за огърлицата? — изрича внезапно чичо Бил, сякаш тази мисъл току-що му е хрумнала. — Красива джунджурия и аз напълно разбирам интереса ти към нея. Обаче нямам представа къде е. Повярвай ми, не знам! Между другото, баща ти каза ли ти, че искам да ти предложа работа? Затова ли си тук? Защото ако е така, определено получаваш червена точка за досетливост, госпожице!

Поднася ми една снежнобяла усмивка и нахлува чифт черни чехли. Опитва се да овладее ситуацията. Сигурно всеки момент ще поръча напитки и ще се престори, че моето посещение е било по негова покана. Ще се опита да ме купи, ще се опита да ме разсее, ще се опита да обърне всичко в своя полза. Така, както е правил цял живот.

— Не съм тук нито за огърлицата, нито за работата! — извисявам глас аз. — Тук съм заради пралеля Сейди!

Чичо Бил вдига очи към небето с познатото си отегчено изражение.

— Господи, Лара! Няма ли да престанеш най-сетне? Казвам ти за последен път, скъпа — тя не е била убита! Тя не беше нищо особено и…

— Както и заради нейната картина, която си намерил! — продължавам безмилостно. — На Сесил Малори! И анонимната сделка, която си сключил с Лондонската портретна галерия през 1982 година! И петстотинте хиляди паунда, които си взел за нея! И заради всички лъжи, с които си засипал света! И заради онова, което смяташ да направиш по този въпрос! Ето за това съм дошла тук!

И после с огромна наслада наблюдавам как лицето на моя чичо посърва така, както никога досега. Като бучка масло, превръщаща се постепенно в локва под жаркото слънце.

Двайсет и шеста глава

Новината е истинска сензация! Тя е на първите страници на всички вестници по света! Буквално на всички!

Бил Лингтън, по прякор „Двете малки монети“, разказа истинската история на своя живот! Великото интервю, взето лично от него, е публикувано в „Мейл“, откъдето всички останали издания са го грабнали.

Той си призна за петстотинте хиляди паунда. Само дето, бидейки все пак чичо Бил, автоматично допълни, че парите били само част от историята. И че неговите принципи за ръководене на бизнеса продължавали да важат за всеки, който би желал да започне с две малки монети. Което ще рече, че разлика всъщност нямало и че в известен смисъл половин милион и две малки монети било едно и също нещо — разликата била само в количеството. (После очевидно си е дал сметка, че тук започва да звучи много глупаво и се опитал да се отметне от думите си, ала твърде късно!)

За мен парите също не са най-същественото. За мен най-важното е, че след толкова много време той най-сетне отдаде дължимото на Сейди. Че най-сетне каза на света за нея, вместо да отрича съществуванието й и да я крие. Цитатът, който повечето вестници предпочетоха да използват, е: „Не бих могъл да постигна успеха си без моята красива леля Сейди Ланкастър, на която цял живот ще бъда задължен!“. Което, между другото, му продиктувах аз — дума по дума.