Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 258

И наистина — само след няколко секунди светва лампичката за затягане на коланите. И всички започват да ги закопчават, с изключение на Сейди, която се носи волно над седалките.

— Между другото, майка му е доста изискана — отбелязва мимоходом.

— Чия майка? — стряскам се аз.

— На Ед, разбира се. Мисля, че вие двете много ще се харесате.

— Ти пък откъде знаеш? — поглеждам я слисано.

— Отбих се да я видя как изглежда — отговаря тя така, сякаш това се подразбира от само себе си. — Живеят в предградията на Бостън. Много хубава къща. А тя тъкмо си вземаше вана. Има невероятно хубава фигура за жена на нейната възраст…

— Сейди, престани! Нямаш право! Нямаш право да ходиш по къщите и офисите на хората в моя живот и да ги шпионираш!

— Напротив, имам! — отсича тя. — Аз съм твоят ангел-пазител! Работата ми е да те пазя!

Това откровение ме вцепенява. Но точно в този момент двигателите на самолета започват да реват като за спускане, ушите ми забучават и в стомаха ми нещо се надига.

— Тази част много я мразя! — сбърчва нос Сейди. — Ще се видим долу!

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя изчезва.

* * *

Имението на чичо Бил се оказва на доста дългичко разстояние с такси от летището в Ница. Отбивам се за чаша оранжада в едно селско кафене, където тренирам училищния си френски със собственика — за радост и забавление на Сейди. После двете се връщаме в таксито и поемаме по последната отсечка до вилата на чичо Бил. Или по-точно комплекса му. Или каквото наричат там огромна бяла къща с няколко други къщички, разположени около нея, миниатюрно лозе и площадка за кацане на хеликоптери.

Наоколо е пълно с народ, все обслужващ персонал, обаче това никога не е пречка, щом имаш до себе си френскоговорещ призрак. Всеки член на персонала, покрай когото минаваме, се превръща в изцъклена статуя. Проправяме си бързо път през градината, без никой да ни спре, и Сейди ме води компетентно до една скала, в която са изрязани стъпала. С перила, разбира се. В дъното на тези стъпала се е ширнал разкошен плаж, а отвъд него — безкрайното Средиземно море.

Значи ето какво получаваш, когато си собственик на „Кафета Лингтън“. Собствен плаж. Собствена панорама. Собствено късче от морето. В този момент като че ли започвам да виждам смисъла в това да бъдеш несметно богат.

В продължение на известно време просто се заковавам на място, заслонила очи от слънцето, и наблюдавам чичо Бил. Мислех, че ще го заваря излегнат на някой шезлонг, оглеждащ империята си и може би галещ бяла котка със злата си ръка. Обаче той нито оглежда нещо, нито е излегнат. Всъщност изобщо не изглежда така, както си го представях. Прави лицеви опори и обилно се поти, а личният му треньор стои до него и брои. Ахвам от изумление, докато го гледам как се гърчи надолу-нагоре, почти вие от болка, а накрая се срива върху килимчето за тренировки.

— Дай… ми… секунда… — изхърква. — А после още сто!

Толкова се е концентрирал в тренировката си, че изобщо не ме забелязва, докато вървя тихичко към него по пясъка, придружена от Сейди.