Читать «Роня, дъщерята на разбойника» онлайн - страница 80

Но Матис вървеше напред-назад из каменната зала, плачеше и викаше:

— Винаги го е имало! А сега вече го няма!

За кой ли път той се провикваше:

— Винаги го е имало! А сега вече го няма!

Тогава Ловис рече:

— Матис, знаеш, че никой не живее вечно на тая земя. Ние се раждаме и умираме, нали винаги е било така, за какво хленчиш?

— Но той ми липсва! — крещеше Матис. — Толкова ми липсва, че сърцето ми се къса от мъка!

— Искаш ли да те прегърна за малко? — попита Ловис.

— Да, за бога! — изкрещя Матис. — И ти също, Роня!

И той се накланяше ту към Ловис, ту към Роня и изплакваше своята мъка по Пер Черепа, който винаги бе съществувал в неговия живот, а сега вече го нямаше.

На другия ден погребаха Пер Черепа долу край потока. Зимата напредваше, вече заваля първият сняг и меките влажни снежинки се спускаха над ковчега, докато Матис и разбойниците го отнасяха на определеното място. Сам Пер Черепа си бе сковал ковчега още навремето, когато беше силен, и през всичките тези години го пазеше на дъното на дрешника.

„Ковчегът може да притрябва на един разбойник, когато най-малко очаква — обичаше да казва Пер Черепа и през последните години се чудеше, че тъй дълго не му е потрябвал. — Но рано или късно ще му дойде времето“ — повтаряше той.

Ето че му беше дошло времето. Мъката по Пер Черепа тежко легна над замъка. Цяла зима Матис ходеше мрачен. Разбойниците също бяха потиснати, тъй като настроението на Матис определяше и мъката, и радостта в Матисовия замък.

Роня побягваше с Бирк навън към гората, сега там беше зима и когато летеше върху ските надолу по хълмовете, забравяше всякаква мъка. Но си я припомняше веднага щом се прибереше у дома и видеше Матис да седи пред огнището, потънал в мисли.

— Утеши ме, Роня! — молеше я той. — Помогни ми да надвия мъката си!

— Скоро отново ще дойде пролет, тогава всичко ще се оправи — казваше Роня.

Но Матис не смяташе така.

— Пер Черепа няма да види никаква пролет — навъсено отвръщаше той. И Роня не знаеше как да го утеши.

Но зимата приближаваше към своя край. И пролетта настъпи — тя идваше винаги, без да се интересува от живота и смъртта на хората. Матис стана по-весел, всяка пролет той се развеселяваше — подсвиркваше си и пееше, когато начело на своите разбойници преминаваше яздешком Вълчата прегръдка. Там, долу, вече чакаха Бурка и неговите хора. Хой, разбойническият живот най-сетне щеше отново да започне след дългата зима! Каквито си бяха наивни и двамата — Матис и Бурка се радваха ли, радваха, та нали бяха родени за разбойници. Обаче децата им бяха далеч по-умни. Тях ги радваха съвсем други неща. Ето — снегът се стопи и те отново можеха да яздят и скоро отново щяха да се пренесат в Мечата пещера.

— Колко се радвам, че ти, Бирк, не искаш никога да станеш разбойник! — призна Роня.

Бирк се засмя.

— Не, нали се заклех. Но се питам как ли ще се прехранваме в нашия живот, ти и аз?

— Знам как — отвърна Роня. — Ще станем жители на сребърната планина, какво ще кажеш за това?