Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 184

Внезапно грозен рев стресна застаналите в окрайнината хора. Загледани в бягащия нещастник, те не бяха забелязали динозавъра.

— Типу Тип! — изкрещяха ужасени ватусите и се захлупиха по очи.

Останаха прави само белите с Манзилала и Рудахигва, устремили погледи нататък, накъдето се бе запътило чудовището. Чул го бе и Жозеф Симон. Хората видяха как той се опита да избърза. Дори затича, прегънат под товара си. Силите му издържаха съвсем малко. Той се спъна. Торбата натисна главата му в тинята. Остана така неподвижен. Умря ли вече?

Но не! Пак се изправи. Не намери сили да вдигне златото. Ала не го остави. Повлече го подире си. Падна, запълзя на колене. Обърна се да види преследвача си. Пак забърза.

Напразно! Цератозавърът го беше видял! Следваше го упорито. Наистина и той тук, в тези мочури, се придвижваше бавно. И той беше уморен от непривичното пътешествие по сушата. И неговите крака се полюляваха, претоварени от исполинската тежест на туловището му. Все по-често спираше задъхан, отпускаше се по корем върху тинята, като дишаше дълбоко. Но огромните му очи не преставаха да следят набелязаната жертва, не се откъсваха, сякаш привързани към нея. След някоя секунда чудовището пак се надигаше и почваше да шляпа с плоските си лапи напред, повлякло огромната си сплесната опашка.

Обезумял от ужас, мулатът се опитваше да избяга. Но силите му отпадаха бързо. Той вече не можеше да се изправи. Пълзеше по колене. Все по-често спираше, изтървал товара си, обръщаше се, напипваше го с ръце и, го помъкваше подире си. Не се решаваше да го остави, не помисляше дори да го пожертвува. Ето падна в някаква яма, потъна до шия. И все пак намери сила да се измъкне. След това вече не можа да се изправи дори и на колене, запълзя по ръце и крака като влечуго. Провлече се, овалян в тиня. И все пак със златото!

Ясно! Не можеше да избяга. Макар и мудно, динозавърът го настигаше. Ето оставаха още двадесетина крачки, още десет, още пет…

Мулатът видя над себе си нависналата скала от мускули и алчна стръв. Изкрещя. Викът му проехтя над мочурището, изпълнен с отчаяние, гняв срещу живота, безнадеждност. Последен вик!

Наумов дигна пушката.

— Не мога да издържа! Какъвто и да е, той е човек. Не ние ще го съдим. Има съдилища.

Примери се и стреля.

Може би от вълнение, може би поради неопитност, куршумът не улучи. Или улучи леко. Може би само одраска, може би само рикошира в роговата броня.

Без да покаже, че е усетил някаква болка, гигантският хищник се наведе, раззина челюсти.

Хората неволно наведоха очи, потресени от ужасното зрелище. Когато след няколко секунди се чу ревът му, Жозеф Симон вече не съществуваше. Мястото му беше празно. Не се виждаше никъде и торбата със злато, заради която бе дошъл тук, заради която бе загинал тъй жестоко в това вонещо тресавище.