Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 186

В небето почнаха да се вият лешояди и марабу. Довечера пък хиените щяха да дооглозгат кокалите му. Щеше да остане само споменът за него, зловещата легенда… И нищо повече…

Хората стояха потресени. Дори жестоката гибел на мулата не ги бе покъртила така.

Наумов въздъхна:

— Не понесе самотата. И той търсеше нежност, близост със себеподобен… Съвсем самотен… Никой друг, никой, който разбира неговия рев; никой, пред когото може да се отпусне… Само чужди… Навред…

Изглежда, макар и развълнуван, само Манзилала беше доволен.

— Хайде! Чудовището е мъртво. Да си ходим!

— Да си ходим! — промълви унило Наумов. — Няма що! И може би по-добре… За него…

Огромното зелено туловище лежеше върху камънаците, заприщило водите на потока, които се набираха в малко язовирче, порозовяло от изтеклата кръв.

Хората хвърлиха отгоре последен поглед и поеха обратно към чакащите ватуси.

— Типу Тип е мъртъв! — каза им Наумов. — Разби се в скалата.

Бойците мигновено наскачаха, затанцуваха радостно.

— Типу Тип умря! Типу Тип умря!

После по знак на вожда си вдигнаха носилката му и поеха по обратния път.

Наумов хвана под ръка Анри.

— Люба ми разправи какво сте пожертвували, за да я спасите. Благодаря ви!

— Това не беше жертва! — отвърна момъкът.

Естественикът го погледна.

— Едва сега разбрах — добави Анри, — че някой може да струва за мен много повече от торба злато.

Наумов замълча. Това признание го смути. За да наруши неловката тишина, той запита:

— А сега, какво възнамерявате да правите?

Анри Льоблан помисли само миг и отговори:

— Не знам. Разколебан съм. До днес вярвах в едно, вярвах, че златото е щастието, смисълът в живота. Сега виждам, че съм се мамил. Жестоко съм се мамил. Не е леко да признаеш това. Но трябва! Какво ще правя? Аз не мога да отида в Белгия. Нямам какво да търся там — нито роднини, нито капитали в банката. Нищо! Каква родина ми е тя, щом не съм я виждал? Родих се и израснах в Конго. За мен моята родина е Конго.

Манзилала се намеси със светнали очи:

— Конго има нужда от такива бели — от бели, които смятат Конго за своя родина, а не златна мина за ограбване…

Разчувствуван, момъкът добави:

— Изглежда ще се вслушам в съвета ви. Впрочем нямам друг избор. Не умея нищо друго. Ще открия училище за ловци. Ще направя филм. Ще кажа всичко, което зная…

Той се обърна към девойката. Внезапно лицето му почервеня. Наумов неволно се усмихна. Човекът, който прогони лъва с удар в носа, почервеня.

— Ако Люба… Извинете! Ако госпожица Наумова се съгласи да ми помогне. Боксьорите изучават противниците си по филмите от мачовете на тези противници. Представяте ли си каква полза може да извлече един ловец от такъв кадър, завъртян бавно, за да му даде възможност да разчлени отделните моменти от скока на хищника и да се възползува от тях…

Люба се усмихна:

— Добре, ще работим заедно.

И му подаде ръка. Само Наумов забеляза, че момъкът задържа много дълго ръката й. Но не му стана неприятно. Неусетно беше обикнал този млад човек, обикнал го като син — не само като смел ловец, който събужда възхищение със своите подвизи.