Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 183

Водачът спря. Посочи с пръст.

— Беглецът е близо. Скоро ще го видим. Разбрал е, че го гоним. Свил вдясно. Към блатото. Върви бавно. Все по-бавно. Изморен. Залита. Товарът му тежи. Тук е паднал. Станал. Ходил по ръце и крака. Пак се изправил. Люлее се. Подпира се в дърветата…

— Напред! — изкомандува Рудахигва. — Да го настигнем, преди да навлезе в мочура! Там е опасно!

Скоро листният покрив се спусна надолу, легна върху земята, затисна я с буйната си зеленина, препречи им пътя като планина от клони и листа. И бодли! И само един тесен тунел, един малък проход — пътечка на носорози, може би единствени способни да си пробият път през тази трънлива крепост.

Приведени на две, преследвачите навлязоха в тунела, оплитани от жилавите лиани, разкървавявани от шиповете им, облепвани от гъстите паяжини, по които пробягваха едри като юмруци, космати паяци. А вездесъщите кърлежи и пиявици валяха върху им като жив, хапещ дъжд — дъжд от ненаситни кръвопийци, които мигновено се впиваха в кожата и се издуваха, преяли с кръв.

Водачът ватус посегна да отмести с ръка една зелена вейка. И в същия миг вейката оживя, отпусна се, засъска. Ако следващият воин не беше я разсякъл с един замах на ножа си, водачът вече щеше да се гърчи в предсмъртните си мъки. Зелената мамба, не по-малко опасна от черната си братовчедка, щеше да впие в него зъбчетата си, щеше да изпълни сатанинското си дело.

По-предпазливо, но не по-бавно, групата продължи пътя си. Измъкна се от задушаващата прегръдка на бухналата окрайнина, навлезе сред ниските папрати. Ето мочурището се ширна отпред, обрасло с туфи папрати и мъхове, сред които лъщяха отделни накъсани локвички, нашарено като мозайка от натрошени огледалца и чудновати буци изумрудена брекчия.

Улучил някаква по-здрава почва, невидима пътечка сред лабиринта на коварните ями от тиня и подгизнали от вода мъхове, вървеше човек.

Жозеф Симон!

По-право не вървеше, а креташе, мъкнеше се, падаше, ставаше, за да поеме отново напред, залитайки като пиян, свалян в тиня. Това ли беше елегантният, винаги спретнат и чист Жозеф Симон?

— Проклятието! — рече Рудахигва. — Ние сме излишни. Проклятието няма да го изпусне.

Наумов прехапа устни.

— Тайнствената болест! Сигурен ли си, вожде?

— Рудахигва е сигурен. Той е видял как умират много хора, достигнати от проклятието на Огнената пещера.

— Тъй скоро!

— Да, много скоро! Те вървят, бързат. Внезапно спират. Разбират, че са уморени. Тялото боли. Краката почват да се огъват. Падат, стават. Най-после лягат — и вече не стават. Едни по-рано, други по-късно. Но никой не оздравява. Проклятието не прощава…

Хората спряха. Не посмяха да навлязат в тресавището. Загледаха потресени нещастника, който опитваше да се спаси. Жозеф продължаваше да се мъкне напред спираше, застояваше се няколко мига на място, като едва запазваше равновесие, и отново тръгваше. Личеше каква мъка му струва всяко движение, всяка крачка. Вървеше, докато кракът му потънеше в някоя дупка. Той се сгромолясваше сред тинята, полежаваше секунда-две, изправяше се на ръце, надигаше се отново. Ала не изпускаше чувала. Винаги, след всяко падане го измъкваше от тинята, за да го метне на рамо, да го понесе. Останал беше един нагон — напред, където и да е! Напред, но само със златото! Сякаш бе решил — дори ако трябва да умре, да умре със златото!