Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 168

Слонът връхлетя върху стъблото, натисна с чело. Дървото не се поклати. Тогава бесният великан удари с бивни в корените. Но отскочи като засегнат от ток. Болезнен рев разтърси околността.

Аха! Значи от това е — от зъбобол!

Наистина върху десния бивник, почти до венеца, личеше черна яма, в която можеше да се вмъкне човешки юмрук. Тези слонове са най-опасни. Фучат със своята болка и гонят всяко живо същество, което им се мерне. Живеят в мъка, живеят за мъка и на другите. В джунглата няма ветеринарни зъболекари. Само куршумът може да отърве и тях, и другите.

Внезапно слонът се втурна надолу по пътеката. Анри се подвоуми. Да чака ли още? Не е ли по-добре да слезе на земята, та да поеме пътя си? Спря го само усетът, от личното разбиране на животните. Той знаеше. Слоновете са умни. Много умни. И за беда, колкото по-зли, толкова по-изобретателни, находчиви, по човешки хитри.

Този проклетник безспорно е разбрал, че човекът сега е неуязвим. Затова го остави. Престори се. Да го успокои, та да се спусне долу. Тогава слонът, който може да се прокрадва, когато поиска, безшумно като привидение върху възглавниците на краката си, ще връхлети изневиделица отгоре му и ще го смачка.

Затова стоеше търпеливо на клона.

Минутите се източваха бързо, а животното не се връщаше. Анри за миг се поколеба. Дали пък тоя път не сгреши? Дали не надцени ума на злия великан?

Тогава чу в шумата долу някакво шумолене. Надзърна предпазливо. Видя едър панголин, който разкъртваше с нокти един неголям термитник. Животното не бързаше. Че защо да бърза? Термитникът нямаше да избяга. А вътре изглежда имаше достатъчно храна.

Затова пък леопардът бързаше. Анри го видя как се прокрадва с дебнещите си безшумни стъпки. Тялото му, прилепено към земята, се изгъваше като змия, а лапите му стъпваха тъй леко, сякаш носеха не тяло, а призрак. Очите му не виждаха нищо друго, освен набелязаната жертва. Езикът му облиза черната устна. Петнистата опашка се изпъна, затрептя. Следваше скок.

Хищникът се поколеба. Не скочи. Забави се. Опашката се отпусна. Дори главата се обърна назад, сякаш се бе отказала от намеренията си. Но гладът, както се вижда, беше силен. Натрапваше своето. Леопардът пак настръхна. Приготви се повторно за скок. И скочи.

Съжали в същия миг. Едва мощната лапа докосна бронираното тяло и панголинът мълниеносно се сви на кълбо, мушна опашка под корема, разпери острите си люспи. Преобрази се в настръхнала рогова шишарка.

Леопардът освирепя, изпадна в лудост. Облиза набързо окървавената лапа и отново с рев се метна върху бодливата топка. Този път поряза носа си. С утроена ярост той почна да подмята панголина на всички страни, да го подхвърля нагоре, опитвайки да го докопа със зъбни да го сгризе.

Въпреки цялата му стръв това не му се удаде. Само се обля в кръв — лапите, муцуната, гърдите. Безобидното люспесто животно остана победител. От тогава от дърветата се развикаха маймуните. При жалкия вид на най-злия си враг, при неговия позор, те не можаха повече да сдържат ликуването си. Разскачаха се по клоните, разкиснаха се. Чупеха вейки и ги мятаха настървено върху посрамения хищник. Леопардът им се озъби гневно, изръмжа сърдито, но не се отказа от плячката си. Надяваше се да я измори най-сетне. И без това се бе изранил доста.