Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 166

— Бързо! — извика Манзилала.

Преди Наумов и Люба да направят крачка напред, през нависналата пелена на мъглата профуча една огромна капка лава и тресна в машината. Бензинът пламна. Пилотът изхвърча навън и повлече приятелите си в джунглата.

— По-далеч! Ще избухне резервоарът!

И наистина в следната секунда гърмът разтърси околността.

Манзилала се опря о едно стъбло. Лицето му беше сиво. Мълчеше. Гледаше нататък. От очите му течаха сълзи.

Рудахигва запита:

— Умря ли металната птица?

Тогава от далечината проехтя ревът на самотния динозавър. Проехтя зловещо, надъхан с неугасима ярост, със злоба и настървение, с призив за борба, предизвикателство към цялата вселена. И с още нещо — неочаквано и необяснимо — с някаква по-мека нотка, търсене, молба, вопъл дори. Той беше сам. Съвсем сам. Гласът му протръбяваше отново и отново, все по-тревожно, по-неудовлетворено, просмукан с неподозирана мъка и чудовищно отчаяние.

Най-силният беше победен. Победен от самотността. И виеше в своята безнадеждност, в титаничното си безсилие, фучеше, заканваше се. Къде е другарката му? Защо не отговаря?

И никой, никой друг да не му се мярва сега — никой…

После дивият глас отново затрептяваше в цялата си озвереност, в своята безпощадна заплаха, в цялата си почти свръхестествена злост…

24

Анри Льоблан се движеше по пътеката със своята широка, спокойна, неизбързваща походка, с която можеше цял ден без почивка да кръстосва саваната и джунглата.

Джунглата! Наистина, би ли я сменил с друг кът на земята? Би ли понесъл да живее другаде? Той не бе ходил в Европа. А цял живот мечтаеше за нея. Все тъй се случваше, все някаква пречка. И ето сега, след като грабнеше съкровището, след като станеше богат, той щеше да осъществи мечтата си. Анри познаваше от филмите градовете й, селата, нивите, анемичните горички. Биха ли му заместили родната джунгла? Биха ли му заместили тая величава природа, която не знае мярка в нищо, където слънцето не топли, а поразява със слънчев удар; където дъждът не оросява, а срива от небето цели водопади; където вятърът не шумоли в листата, а разрушава като взрив; където растителността не е посев, засят от човека за собствено изхранване, а океан от зеленина, буйна, неукротима, всепоглъщаща; където животът не е спокойна, самодоволна скука, а непрестанна, безпощадна борба…

Нима това, което го обгражда, което кипи край него, е гора? Кой би посмял да го нарече гора? Та то, по-право, е буйство, някаква нечувана, несдържана оргия на зелените сили! Тук всеки живее за себе си. Бори се с всички. И гигантът, разкрачен, изпънат, подпрял правото си стъбло на отвесните човешки бой дъски подпори. И по-ниските дървета, създателите на втори етаж, които са се вкопчили в жестока схватка на живот и смърт с увивните лиани. И самите лиани, които сякаш нямат край. Те висят в дълги, фантастични гирлянди, оплетени с грубите ресни на въздушните корени, устремяват се към висините, за да се стопят в зеления покрив, или се устремяват стремглаво надолу като пикиращи самолети, попълзяват по земята, омотават младите кълнове на бамбука, папратите, ниските палми и отново се възземат нагоре върху ноктестите си върхове, подобни на китоловни харпуни. Лиани, сякаш не листа и въжени стъбла, които се спускат от клон на клон, а застинали зелени водопади, набрани гигантски завеси, нависнали лавини от листа, които всеки миг, при най-малкия шум, ще се сгромолясат, ще затрупат света.