Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 165
Петър Бобев
И все пак, макар и уверен, че няма да бъде послушан, рече:
— Нямаме възможност да ви изчакаме.
Както следваше да се очаква от човек с такъв поглед, Анри отвърна твърдо:
— Идете си! Аз мога да се оправям в джунглата. Тя е всъщност моята родина.
Някаква сянка мина под очилата му.
— Като нямам друга родина.
После стисна устни.
— Сбогом! А аз ще си взема златото. То е мое…
— Оставете най-сетне това злато! — прекъсна го с досада Наумов. — Не виждате ли какво докара?
— Докарва… На този, който го загуби, докарва зло, на владетеля си — щастие… Аз мога да го получа, мога да го запазя. Питах ви и друг път: с какво съм по-долу от другите, които го притежават? По-слаб ли съм, по-глупав ли, по-страхлив ли? Тогава?
Грабна една пушка и се спусна по пътеката.
— На добър път! — обърна се той, преди да се скрие в сянката на зеления тунел.
Естественикът поклати глава.
— Жалко! Такъв ценен човек! И толкова алчност!
— Може би не толкова алчност — прекъсна го замислена Люба. — Може би повече другото: скръбта по бащата, мъката, жаждата за отмъщение… А иска да го скрие зад гръмки думи за злато, за богатство…
От въртолета се подаде Манзилала.
— По-скоро!
Люба и Наумов посегнаха да вдигнат лудия. Той поклати уморено глава.
— Оставете ме! Всичко е свършено… Това е краят… Бях най-богатият човек на света… По-богат от Соломон, от Крез… Най-силният… Всемогъщият… Демон… Смятах се безсмъртен… Безсмъртие — проклятието на демона… Но не… Имало прошка… Имало край и на моята мъка… Това съм аз — простеният Демон.
Бащата и дъщерята стояха смутени. Виждаха знаците на пилота да бързат, а нямаха сили да оставят умиращия нещастник.
Лудият отново заговори:
— Умирам щастлив. Видях, лавата засипа Огнената пещера… Отгоре й лежи цяла планина… Никой няма да достигне богатството ми… Никой… Мое беше… Остава винаги мое…
Той задиша бързо, мъчително, но в очите му, вече помътнели, продължаваше да святка доволството. Даже щастливи очи!
После изведнъж извика:
— Ирен!
Люба се сепна при това име, погледна уплашено.
Лудият беше мъртъв. Върху лицето му беше легнало спокойствието.
Рудахигва пошепна:
— Типу Тип мъртъв, Огнената пещера засипана. Племето на Рудахигва може да се върне в далечната родина. Бащата на Малката бяла жена обеща да отведе там племето на Рудахигва. Ще изпълни ли обещанието си?
Наумов кимна с глава.
— Ще го изпълня. Сега ние с дъщеря ми и Манзилала ще отидем в голямото гнездо на металната птица, в селището на Манзилала. После ще се върнем и бащата на Малката бяла жена ще изпълни обещанието си… Но може ли Рудахигва сам да се прибере в селището си?
— Рудахигва е в своя дом. Той се бои само от Типу Тип. Когато няма Типу Тип, Рудахигва не се бои от нищо.
Отдолу отново се понесе подземното бучене, приближи, нарасна, сякаш се срина целият свят. Почвата се развълнува. Една кипяща вълна от езерото преля до краката на пътешествениците. Отвлече палатката от брега. Вулканът зарева. Мълниите оплетоха небето с трещящи огнени паяжини. Затопуркаха разлетелите се вулканични бомби.