Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 163

Пилотът сега виждаше само едно — огромната зъбата уста и блестящото зелено туловище със синята препаска на врата и жълтия корем, по които играеха пурпурните сияния на лавата. Такава уста! Цял грайфер! И ужасните зъби! И острият рог! И хипнотизиращите огромни зеници!

Машината прелетя на метър над главата му, но цератозавърът, вместо да се уплаши, вместо да побегне, както бяга всеки звяр в саваната от рева на мотора, опита да се подхвърли нагоре, да захапе дръзката птица, щракна напразно челюсти, после размаха във въздуха кукестите си предни крачета.

Манзилала направи малък завой и повторно налетя. Озъбената челюст не го плашеше така. Не го плашеше така цялата враждебна доскоро природа. Той беше в своя самолет, който познаваше, на който можеше да се довери. Вече не беше някакво безпомощно, загубено в първобитния лес човече, а човек — господар на мощна техника, с която можеше да се опълчи срещу всяка опасност.

Хората отдолу го поздравиха с размахани ръце. Сякаш вдъхновена за подвиг, машината връхлетя още по-смело върху чудовището, което замахна гневно с рога си и докачи леко гуменото колело. Хеликоптерът трепна, ала пак не се отказа от борбата. Пилотът го насочи в трета атака. Все се надяваше да го уплаши, да го прогони с устремните си нападения. Не допускаше дори, че насреща му стоеше най-страшният хищник на земята, хищник, незнаещ отстъпление. Всичко живо бяга от неговия път. Всичко. Никой не дръзва дори да се пребори с него. Всеки, който е опитал да премери с него сили, е загивал.

Манзилала се реши на последното. Издебна гиганта и се хвърли върху него отстрани. Блъсна го в главата. Ура! Чудовището плесна във водата. Ранил ли го бе, убил ли го бе?

Уви! Хищникът, сякаш не усетил нищо, отново се докопа до скалата. Чак тогава Манзилала разбра знаците, които му правеше Наумов. Закова машината намясто на височина десетина метра, отвори вратичката и спусна въжената стълба.

Първа се изкатери Люба. Последва я старият учен. Но Рудахигва се дръпна. Уплаши се.

— Рудахигва не ще да ходи на небето! — отсече той. — Рудахигва иска да си умре тук, на земята.

Анри го хвана за лакътя. И този окуражителен жест от малкия бял човек, който едва достигаше до гърдите му, подействува като магия на черния гигант.

— Качи се, вожде! — рече спокойно, със своя глас на звероловец Анри. — Горе са твоите приятели.

И дали неговите думи или тонът му, или пък настъпващото чудовище притуриха последната капка, преодоляха колебанието на ватуса, но в следната минута и той седеше в кабината сред приятелите си.

Наумов издърпа стълбичката след пъргавия ловец, хлопна вратата.

— Към летището, нали? — осведоми се кратко пилотът.

Анри скочи.

— Не! Мен ще свалите тук, на брега!

— Дума да не става! — прекъсна го Наумов. — Мястото е опасно. Сред тези бомби…

— Вие си вървете! — възрази твърдо Анри. — Аз оставам. Известно ви е добре каква работа ми предстои.

Люба се обади с умоляващ глас:

— Оставете това злато!

— Не само златото! И отмъщението! Моля ви, свалете ме! Ще ви забавя само една минута.