Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 162

По-скоро! По-далеч!

Носещото витло се размаха непохватно над главата му, засили се, зарева. После неусетно издигна нагоре металното тяло. Палмите и папирусът потънаха надолу. Отпред се лъсна езерото…

И изригващият вулкан…

Манзилала настръхна. Трябваше да бяга! Колкото може по-далеч, колкото може по-бързо! Защото една вулканична бомба беше достатъчна да обезвреди машината му, да погуби него.

Надигна се, обърна лоста назад.

Огромното метално водно конче завъртя опашка към вулкана и се отправи в противната посока. Но пилотът все не можеше да отвърне поглед от грандиозното зрелище, от пламтящите стълбове, от рукналите към езерото огнени реки. Там някъде са приятелите му. А той ги изоставя. Честно ли е? Впрочем те сами са си виновни. Не той. И все пак… Дори да са виновни? Как постъпва цивилизован човек в подобен случай?

Но той не е в състояние да им помогне. Де ще ги намери в този хаос? По-разумно е онова, което е намислил — да стигне до летището и оттам да прати помощ. Не само един хеликоптер с недостатъчно бензин, а цяла ескадра…

Така е по-разумно. Другото е чувство. Към летището! Към дома! Те сами са си виновни…

Но ръката му, против това единствено правилно решение, обърна машината назад, към езерото. Друг, който не слушаше разума, сега управляваше машината му, насочваше я уверено натам, към другарите. И този друг се взираше надолу през замърсените от калния дъжд прозорци, оглеждаше, диреше.

От зиналия кратер като спукан огнен цирей се свличаше пламтящата лава. Изтичаше в няколко нажежени по тока — жълто-червени в талвега и посиняващи към бреговете, — които се вливаха в езерото под взривове бяла пара. Вулканичните бомби се пръскаха високо във въздуха като исполински шрапнели и шибаха в рядка градушка развълнуваната езерна повърхност. Тук-там из джунглата горяха запалени от лапилите изсъхнали дървета, но бързо угасваха, задушени от свежата зеленина.

Първият Манзилала, страхливият Манзилала, отново пое управлението. Ясно, няма ги! Кой знае къде са избягали, уплашени и те от стихията? И само един наивник може още да се надява, само наивник би продължил още да търси…

Тогава случайно съгледа разпадащото се островче и опитващия да се покатери върху него динозавър.

Манзилала го позна. Шипекве!

Никой друг! Само шипекве, легендарното чудовище! Ужасът на Луалаба!

А това? Не са ли хора?

Но да! Хора!

Ето черния гигант, който се мъчи да избута с кола си чудовището. До него — белгиецът, Наумов, дъщеря му — четиримата отбиват с общи сили яростната атака. Те са в по-удобна позиция, но насреща им се възправя нещо страшно, невиждано — мощ, ярост, жизненост! Няма да успеят. Ще загубят борбата.

Четирима слаби човека върху една малка скала, срещу Властелина на водите, срещу цялата му първобитна сила, в неговото царство…

Не! Обречени са…

Поддал се на първия порив, Манзилала наведе машината си, хлътна надолу. Островчето с динозавъра и с хората изплува бързо нагоре, разду се, нарасна.