Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 160

Изведнъж той се сети. Германецът! Дружелюбното му сбогуване, пожеланията за добро пътуване, внезапното замахване, ударът в гръкляна! Но защо? Ако му беше нужна машината, щеше да я вземе. Ако му пречеше Манзилала, щеше да го премахне. Кой би го спрял? Защо го бе пощадил? Защо само го бе омотал? Какво кроеше, какво друго замисляше?

Навън, през прозореца, надзърташе късче звездно небе, оградено с черните силуети на нависналите палми и гъстата стена на папируса. Късче звездно небе — единствено познато, близко, ободряващо сред грозния застрашителен мрак, който дебнеше отвред, протягаше гадните си пипала, обхващаше го в тях, изсмукваше съзнанието му през невидимите си вендузи.

Манзилала не смееше да мръдне, вцепенен от ужас сред тоя чужд, враждебен свят. По покрива на машината тъпчеха някакви крачета. Други големи крака топуркаха долу, под пода. Някой се чешеше в колелото. Друг опитваше да наточи ноктите си в спуснатата стълбичка.

Непрекъснат шум, и стържене, и тропот! Какви бяха тия непознати твари? Гущери, змии, скорпиони, пантери?

Ех, ако би могъл да отвърже ръцете си! Веднъж да ги отвърже! Той напъваше мускули, опитваше да изхлузи поне от малко китките си, да поразхлаби жестоките възли. Напразно! Опитна ръка ги бе стегнала. Не за пръв път връзваше човек. И то човек, който никога преди не е бивал връзван, който нямаше представа как да се поразслаби такава бримка.

Той дърпаше, теглеше напред-назад, ожули китките си, мястото се поду, затегна още по-яко връзките, ожулената кожа засмъдя. От безпомощен яд Манзилала заплака, разхълца се като дете. От безсилие, от обида, от страх.

Изведнъж нещо тежко тропна върху покрива. Вдигна се страшна олелия, крясък, пляскане с крила. Ясно, от горе са шумолели птици, накацали на по-сигурно. Но и тук врагът ги бе намерил. Само че не можа да се задържи в гладката повърхност. Хлъзна се назад, задраска с нокти. И внезапно тупна на земята. Повторно се подхвърли. Този път успя да се задържи, ала птиците вече бяха отлетели. Хищникът не се отказа. Остана на покрива.

Какъв ли беше — лъв, леопард?

Ами ако успее да отвори вратичката? Тогава?

Неизвестният хищник скоро се отказа от наблюдателната си. Омръзна му. Скочи на земята и изчезна.

Манзилала отново задърпа вързаните си ръце. Не можеше да стои бездеен. Страхът иска действие, каквото и да е — само да е действие.

Дали не би могъл да ги среже в някой остър ръб? Така е гледал на кино, чел е в книгите. Остър ръб! Но де да намери такъв ръб? Нали всичко е правено нарочно заоблено?

Най-сетне нощта свърши. Настъпи изгрев. Ведно със светлината в гърдите му нахлу и някаква надежда. Сега вече можеше да мисли по-спокойно, да оглежда кабината, да преценява.

Небето сияеше в зелената си рамка, вече не застраши телен черен силует, скрил безброй смъртни опасности, а свежа бухнала зеленина, сред която чирикаха птички. Хищниците се бяха скрили, оставили го бяха на спокойствие. Той трябваше да използува този отдих, да направи решителния опит.