Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 159

Отсече няколко лиани и омота по същия начин мъчителя си. Свърза ръцете и краката му и го отмъкна на същото място, сред разтревожения мравешки поток. Хищниците в миг го покриха.

От страшните ухапвания Зигфрид се свести бързо. Отвори очи. В тях пламна ужасът. В искрящите черни ириси на съдружника си той прочете своята присъда. И да молеше, нямаше да получи пощада. Знаеше, но не можеше да се въздържи.

— Жозеф, моля те! Отвържи ме! Приятели сме. Не ме оставяй! Пощади ме! Само не на тях. Моля те!

Мулатът вирна глава.

— Ти ме отвърза, защото ти бях нужен. Аз няма да те отвържа, защото ти пък не си ми нужен.

Зигфрид не преставаше да стене:

— Тогава ме застреляй поне! Да не ме мъчат! Не мога да издържа! Застреляй ме!

Жозеф се сети. Да! Пистолетът! Нямаше го в ръцете на немеца. Беше паднал. Но къде? Озърна се. На пътеката? Сред мъховете? В папратите? Няма го! А щеше да му свърши хубава работа. Щеше…

Сега нямаше време. Мравките го бяха уловили в своя сляп капан, изтъкан от нишките на миризмите, и бързаха към него. Трябваше да бяга така, обезоръжен… Както досега…

Жозеф плю настрана, после притича надолу, прескочи мравешката лавина и продължи по пътеката. Достигна познатата яма до поваленото червено дърво. Измъкна чувала, понесе го обратно.

Когато минаваше край гъмжащата лъскавочервена купчина, под която личаха очертанията на едно сгърчено тяло, той чу последните задавени думи на Зигфрид:

— Куче! Знай! И ти ще умреш! Всеки, който е влизал в Огнената пещера, умира! Умира… като оня… Когото убихме… С теб… Помни — и ти като него…

Ледена тръпка полази по тила на мулата. Значи проклятието… Истина или безумно бълнуване? Или пък само от злоба? Но и лудият… И той казваше същото…

Забърза, олюлян под тежестта на товара си. Изгуби се в мрака на зеления тунел.

Зигфрид остана сам под ръфащия жив порой. Или не. Не порой! Лавина! Нещо по-страшно. Свличащ се от планината ледник, безчувствен и ужасен, подтикван от своя неутолим и всепоглъщащ глад. Така пари и студът, когато докоснеш с голи ръце измръзналата цев. Парещ лед. А върху него сега се свличаше цял парещ ледник.

Зигфрид чувствуваше как се стопява под неговия натиск, как се разтваря в него. Човекът, висшето създание, се разтваря в низшия мравуняк.

Последното нещо, което видя Зигфрид, беше оголеният скелет на преялия питон, настигнат от мравките под ниския клон. И още — ствола отсреща, по който се суетяха впаничени стоноги, бръмбари и скорпиони. Но не можеха да избягат. Падаха под гроздове ненаситни хищници.

Само един паяк се спаси. Спусна се по паяжината си и увисна във въздуха. Преследвачите му се посуетиха малко отгоре, ала скоро го оставиха и се прехвърлиха на друг клон, подир по-достъпна плячка.

Ех, ако можеше като него…

После Зигфрид престана да вижда.

Тогава чу далечна музика. Свиреше орган. Някаква чудна, никога нечута музика. Може би свиреше той самият… Там, в родния Майнц… Преди да стане това, което бе… Ако не беше фюрерът, ако не беше войната… Последната музика…

23

Такава страшна нощ! Такава кошмарна нощ! Манзилала нямаше да я забрави през целия си живот. Когато се събуди, навън се бе стъмнило съвсем. В първия миг не можа да си даде сметка къде се намира. Не можа да си спомни как бе попаднал тук, защо ръцете и краката му бяха изтръпнали. Усети каишите, които ги стягаха. Значи беше вързан. А защо? И кой го бе вързал?