Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 157

Той се превърна в слух.

Вулканът боботеше в далечината. Ала не както преди. Бе позатихнал. Не беше той. Нещо друго. Но какво?

Ето на десетина метра зад зелената завеса, която отделяше пътеката от джунглата, изтрополи цяло стадо лекокраки животни. Навярно газели.

Над главите им прелетяха с писък, като ломяха градушка от вейки, стадо маймуни. Преминаха ниско, без да виждат хората, забравили реда си — най-отпред силните, а след тях, кой както свари, по-старите и по-слабите. Последна се мъкнеше майка с две деца, едното на гърдите, другото на гърба, и плачеше подире им сърцераздирателно. Но никой не се обърна, никой не помогна, никой не я изчака.

Леопардът се върна по обратния път с бързи, неспокойни скокове, без да ги погледне. Изчезна като вятър. Осиротелите антилопи притичаха след него, но вече не като безпомощни обвинители. Бягаха да спасяват собствения си живот.

Зигфрид гледаше изумен.

Пожар? Лавата е запалила гората?

Но не! Саваната гори, не и джунглата. Тя е подгизнала във вода. Гори ли сюнгер?

Случайно той съгледа лицето на мулата, посивяло, с ококорени от уплаха очи. Ясно, досещаше се какво става. Та той беше полудивак, все едно полумаймуна. Как няма да се досеща?

— Казвай какво има?

Жозеф мълчеше. Мислеше, мислеше. Да каже ли? А какво ще си помогне? Нека по-добре загинат двамата — и жертвата, и мъчителят!

Стисна устни. Онемя.

С оглушителен крясък изпърхаха ято папагали. Изпърхаха, сякаш не летяха, а се гмуркаха из сочната зеленина. С тънък писък пробягнаха през гъстия мъх цяла шайка едри плъхове. Разлетяха се пеперуди, бръмбари, скакалци. Замрежиха ниския свод. Толкова много! Къде ли се бяха спотайвали досега? После изтопурка заек, замалко щеше да се блъсне в Жозеф, зърна го с късогледите си очи в последната секунда, преметна се, но не спря, прескочи го и продължи напред.

— Кажи! — извика немецът, изгубил самообладание пред тая непозната заплаха. — От какво бягат?

Мулатът се ухили пресилено.

— Ако ме отвържеш.

— Няма да го бъде!

— Тогава и тебе няма да те бъде! Още по-добре! Ще загинеш с мен. Заедно тръгнахме, заедно ще отидем на оня свят.

Тогава Зигфрид видя блестящия поток, който шуртеше през мъховете като бакърена река. Тогава чу монотонното шумолене на милиардите крачета. В носа го лъхна рязката, лютива миризма на мравчена киселина.

Когато ужасните насекоми полазиха по ръцете и по врата му, мулатът обезумя.

— Отвържи ме! Не виждаш ли? Това са сиафу — царете на джунглата!

И Зигфрид вече ги бе познал. Хищни мравки пътешественици! Царете на джунглата! Всичко бяга от пътя им. Всичко, което може да върви и да лети. Дори слонът, гигантът, най-силният, като подуши мириса им, вирва хобот и хуква обезумял, без да вижда, без да чува. Защото тежко на тоя слон, който ги пропусне близко до себе си, който им позволи да се намъкнат в ноздрите му. Почват да жилят, да ръфат. От болка той удря хобота си в дърветата, разкъсва го, кръвта му изтича…

Значи сиафу!

Разузнавачите подушиха вързания Жозеф. От лъскавия поток се разклони малка вадичка, насочи се право към него.