Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 156

А в същото време богат! Със злато! Достатъчно и за бяла жена, и за бели слуги. Достатъчно да избели всяко черно лице. Да преобрази презрения мулат в почтена, уважавана особа.

И когато Зигфрид натисне докрай спусъка, когато вече няма да съществува никакъв Жозеф, златото ще остана там, в калната яма. Никой няма да го открие. Джунглата ще се затвори, ще го погълне… Жозеф ще изчезне, както изчезва всичко, попаднало в нейните унищожителни обятия.

И все пак има една надежда за спасение. Да не казва! Докато немецът не знае къде е съкровището, все има надежда. Зрънце надежда… Песъчинка… Но има… Издаде ли тайната си, това значи край…

Жозеф изчака страшното „три“ с вледенено сърце. Изчака го навярно само секунда. Но тя беше най-дългата секунда през живота му.

Зигфрид се разколеба. Не произнесе решителната дума. Дръпна пистолета. Изправи се.

— Катър проклети! — изръмжа той.

Но бързо овладя гнева си. Дори се усмихна жестоко.

— Има безброй начини да предразположиш събеседника си към откровен разговор… Към сърдечен разговор… Всеки се разприказва, ако знаеш как да го запиташ… Не исках с тебе така… Уж приятели… Но няма как…

Жозеф изтръпна. Припомни си мъченията, на които двама с немеца бяха подлагали нещастните арестанти. И никога не бе допускал, че същата участ може да сполети и него. Никога…

Зигфрид добави:

— Аз съм специалист в тия работи. Ти поне знаеш…

Седна на един дънер. Загледа вързания си съдружник.

— Да знаеш как мразя да убивам! Защо и ти ме мъчиш сега? С твоите мъки и аз ще страдам. Защо ме принуждаваш? Защо не кажеш? И пак да станем приятели. Ти се страхуваш, виждам, че може да те убия, щом науча скривалището. Как да те убедя, че нямам подобни намерения? Да ти се закълна ли? Кажи в какво да ти се закълна!

И наистина той не възнамеряваше да го убива. Нямаше нужда. Мулатът и без това беше обречен. Вече не се нуждаеше от златото. От нищо. Защо се бе вкопчил тъй стръвно в него? Зигфрид щеше да раздели честно плячката на две, щеше да му даде половината да я носи, додето падне… Но да падне сам… Нямаше той да го убие… Как да му обясни? Такива твърдоглави низши твари не разбират и от обяснения. Знаят само своето. А и нервната им система по-груба, като расата им. Усещат по-слабо болката. Докато за цивилизования човек достига едно най-обикновено изтезание, при диваците и най-префинените инквизиции не помагат. Сякаш не усещат болка. Стискат зъби. Мълчат. И умират. А този не бива да умре… Докато не издаде златото…

В това време и Жозеф премисляше трескаво. Можеше ли да му се довери? Да му се довери, когато го познаваше тъй добре!

— Хайде, чуруликай! — подкани го немецът, но Жозеф дори не го погледна. Сякаш бе оглушал, онемял.

Внезапно Зигфрид трепна. Ухото му долови далечно топуркане, приближаваща врява. Какво беше това?

Дивите гиганти?