Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 144

„Хитруша! — помисли си Жозеф. — Изчурулика като франколин, за да го подмами, да възбуди ревността му. Чудесно го измами. По-добре не може.“

Дали пък и той не би могъл така — да примами немеца, да го отвлече някак…

От палмата рафия се развика токът, птицата носорог. „Ток-ток! Ток-ток!“ Макар и късно, все пак не бе забравил длъжността си. Предупреждаваше горските жители, че е видял човек. Тутакси цялата околност зашумя. Развикаха се вечните кресливци маймуните, закрякаха птиците, затопуркаха антилопите, водните козли, дървесните дамани.

„Ще ме издаде!“ — изруга на ум мулатът и се приготви да се покаже, за да не възбуди излишни подозрения в жертвата си. Не допусна, че токът биеше тревога за друга опасност.

Дали не беше по-добре да скрие златото, както му хрумна в пещерата, и да се покаже пред немеца така, с голи ръце?

Той се озърна да потърси сгодно скривалище. В този миг видя зад гърба си една полугола брадата фигура, която се бе надвесила над него с нож в ръка. Изненадан от неочакваното обръщане, лудият изведнъж реши и се метна отгоре му. Жозеф посрещна нападението, стисна в здравите си пръсти ръката с ножа. Не свари да измъкне своя нож. Двамата се сборичкаха, преметнаха се сред тревите.

— Не го давам! — ръмжеше лудият с пяна на уста. — Златото е мое! Мое…

Без да отрони ни дума, мулатът стискаше китката му, опитваше да я извие, да я принуди да пусне оръжието си, като се мъчеше да освободи лявата си ръка, за да извади и той своя нож. Лудият се бореше като звяр. Мускулите му бяха добили здравината на звяр. И издръжливостта му беше издръжливост на звяр. Жозеф въпреки своята атлетическа сила усещаше как противникът му надделяваше. Друг път не бе чувствувал такава слабост. Толкова силен ли беше този побеснял нападател?

Лудият не спираше да ръмжи и да се заканва:

— Крадец! Оставяй златото и бягай! Бягай по-бързо! Никой няма право да го пипне! То е мое! Само мое!

— Да не си го купил? — пресече го задъхан мулатът.

— Купил съм го! — отвърна с прекъсване побърканият. — Купил съм го с мъка, със страдание. Всички умряха. Само аз оцелях. Мъката — най-скъпата цена…

Изведнъж той се отблъсна напред. Жозеф усети, че петите му се спънаха в чувала със златото, изгуби равновесие и политна по гръб. Врагът му падна отгоре му. Изтърва ножа. Мулатът посегна да го грабне, но лудият го превари. Натисна с коляно протегнатата му ръка и стовари в лицето му юмрука си. Удари повторно, потрети. От носа на Жозеф рукна кръв. Главата му се зашемети.

Лудият го изгледа презрително.

— Какво се лакомиш и ти? — сви устни той. — Защо ти е злато? Като ще умреш… Който е влизал в пещерата, който се е докосвал до златото, умира… Ти си обречен — все едно вече мъртъв… За мен си мъртвец… Вече ти виждам костите, бялнали се сред тресавищата… Проклятието те е белязало… Не знаеш ли?

Пусна го, грабна златната торба и хукна към езерото.

— А ти не се зъби… Примири се… Вземи причастието си… Остава ми да се справя още с един… С Червенокосия… Само той… И златото ще си бъде пак само мое…