Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 142

Зеленикавата вода притъмня, в ушите му забуча. Още малко и щеше да припадне. Но и така, в полусъзнание, той остана слепен с гредите, със златото, превърнал се в едно с тях. Докъде ли щеше да го замъква чудовището? Не ли в ада?

Внезапно с рязък тласък огромният рог се освободи от клещите на двата дънера. Салът полетя нагоре. Жозеф зърна само как премина край него размазаната сянка на гигантското влечуго като черен облак, после изскочи над повърхността. Но и тоя път не се пусна. Дори се вкопчи по-яко. Знаеше, нападението щеше да се повтори, да се потрети…

За щастие сега то се забави. Навярно уплашеното чудовище набираше смелост за новата атака, притаено като крокодил на дъното. Дебнеше, чакаше търпеливо, за да връхлети мълниеносно, когато прецени, че е настъпил моментът.

Жозеф се понадигна. Огледа наближаващия бряг. Ех, ако успее да се добере до него?

А кой ли метна камъка? Зигфрид? Безспорно не! Та той имаше пушка. Тогава…

Ето греблото!

Мулатът се присегна, настръхнал от страх пред ново нападение. Достигна го, притегли го към себе си. После все така прилепен с гърди върху торбата, опита да подкара сала с една ръка. Не беше лесно. Та той едва го придвижваше с две ръце. Но нямаше как. Трябваше.

Внезапно динозавърът се подаде над водата. Подаде безшумно само ноздрите и очите си. Заплува предпазливо, поизгубил дързостта си. Затова пък Жозеф беше до бил по-голяма самоувереност.

Ясно! Не е дух, а животно! Един по-тлъст крокодил!

Дядото на Жозеф е бил магьосник в племето си. Магьосник изтребител на крокодили. Когато някъде се завъди крокодил людоед, викат изтребителя на крокодили. Воините хвърлят камъни във водата, шибат с колове, вдигат колкото може по-силна врява. Крокодилите не издържат на такава глъчка и се заравят в тинята. Тогава магьосникът се гмурва с копие и убива жертвата си, която от страх се преструва на мъртва.

Такъв е бил дядото. Нима внукът ще трепере пред един по-голям крокодил? Щом като не е зъл дух…

Той протегна напред греблото, опря го в муцуната на приближаващия хищник. Динозавърът не спря, тази клечка не можеше да го спре, а продължи напред, блъскайки с глава опрения прът, а ведно с него и целия сал. Веднъж-дваж той тръсна глава, отмахна досадната вещ, но Жозеф тозчас я нагласяваше на същото място, доволен, че бързо се носеше към папирусовия гъсталак.

Само да не му хрумне нещо друго, да не се гмурне пак… Само това не…

По тялото му пълзяха стотици пиявици. По ръцете и краката му висяха черните им издути торбички. Ала не опита да ги маха. Сега не. Нямаше време.

Най-сетне чудовището забави ход. Надигналото се дъно спъна устрема му. Главата му се заклатушка тромаво. Изскочи над водата. Подадоха се блестящо синята му гуша, тъмните ивици, златистият корем.

Жозеф продължаваше да се избутва все по-назад с прът, опрян в настъпващото туловище. В гърдите му се надигаше луда, невъздържана радост. Ето, ето! Това е брегът! Тук вече драконът е безсилен, тромав, непохватен. Лесно ще му избяга. Ще го остави да вие на брега като измамен чакал.