Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 145

Но Жозеф се опомни, скочи подире му, хвана го за глезена, увисна на него. Беглецът не спря, а го повлече подире си към брега. В този миг проехтя изстрел. Лудият спря. Закова се на място. Лицето му се изпъна, а ръцете му сякаш омекнаха, увиснаха надолу, изпуснаха торбата, която се стовари с цялата си тежест върху ръцете на мулата. После краката му се подкосиха и голото му бронзово тяло се свлече на земята. Под плешката му потече алена струйка.

Из гъсталака изскочи Зигфрид Ерлих с пушка в ръка.

— Свърших ли го? — усмихна се той.

Жозеф го изгледа, изтръпнал от уплаха. Дали идеше неговият ред? Дали сега щеше да отправи следващия куршум в неговите гърди?

Но не. Не се гласеше да го убива. Иначе защо би отпуснал оръжието си? Не би издебнал по-сгоден случай да се отърве от него. Никога не би го заварил тъй неподготвен, обезвреден, прострян на земята без никаква възможност за самозащита.

Защо не го убиваше? Какво кроеше?

Да не би пък наистина — приятелство?

Ако е така, още по-зле за него. Глупак! Щом не умее да се възползува от случая, напразно заема място на тоя свят. Глупаците не заслужават да живеят.

Златото е малко. Малко е даже за един човек. Камо ли за повече.

Зигфрид погледна чувала.

— Само това ли?

Жозеф отвърна:

— Само толкова… Не видя ли — драконът…

— Трябва пак да се ходи! — поклати глава немецът. — Малко е! За кого по-напред?

Мулатът си помисли неволно: „Аха! Ето защо ме пощади! Ще му се още!“

— Да ходи, който ще! — отвърна той. — Аз му се наситих.

И незабелязано посегна към ножа си, измъкна го, приготви се за нападението.

— Ти имаш ли представа как се стига там? — опита той да отвлече вниманието му. — Видя ли как убих едното чудовище, как другото ме гони дотук? А вътре? Всичко застлано с кости, цял метър гнили кости…

— А злато?

— Колкото щеш! Ама ако ти стиска! Аз не стъпвам повече…

Зигфрид заговори необикновено ласкаво:

— Отдъхни си! Изморен си, затова приказваш тъй. Като си починеш, ще идем двама. Не се мръщи! Повече трябва да се сърдя аз, дето не ме дочака. Отиде сам. Поиска да ме обереш. Нали познах? Но аз ти прощавам. Закъде са приятели, ако не си прощават? Злато е това, примамва. Затуй не ме дочака. Знам. И аз…

Жозеф се надигна бавно, привидно уморено, опитвайки да измами бдителността му. В следния миг намазаното със сока на строфантуса острие щеше да прониже гърдите на разбъбрилия се немец.

— Тъй значи! — процеди той през зъби. — Всеопрощаваща благост…

В този миг лудият, който лежеше неподвижен като труп, изведнъж изтръгна ножа му. После се метна отгоре му, замахна с отнетото оръжие. Жозеф едва свари да хване десницата му, да отклони смъртоносния замах. Сърцето му изстина. Устните му пресъхнаха от страх. Не беше нужно повече! Само едно драсване! И толкова… А той сам отрови острието, отрови го за себе си. Как да се спаси, как да го отхвърли? Едва сега разбра каква енергия притежават лудите, каква енергия още може да им придаде наближаващата смърт. Ясно, това бяха последните му усилия. От устата му се точеше червена струйка. Той щеше да умре. Но каква полза, ако преди това успееше да го докосне с ножа. Каква полза?