Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 138

Животните бяха станали неспокойни. Блатните птици притичваха с разперени крила из плитчините като пред буря. Даманите пищяха тревожно. Антилопите пробягваха уплашени, заковаваха се на място, връщаха се назад, сякаш ги гонеха и пресрещаха глутници невидими хищници. Павианите крещяха като побеснели демони.

От езерото изрева мъжкият цератозавър и замлъкна. Сякаш очакваше отклик на зова си. Пак се обади с гръмотевичния си глас. И пак никакъв отговор. Тогава той изостави обсадата си. Нагъна опашка, загуби се някъде зад острова.

Изведнъж се чу далечен тътен, някак глух, притъпен. Без да се усили, все така неясен, безпосочен, той се приближи, заехтя. А небето грееше все тъй ясно и безоблачно. Последва втори гръм — по-право не гръм, а далечен рев на лъв, сподавено ръмжене на някакъв невидим чудовищен лъв.

Наумов каза:

— Земетресение!

Анри се сети. Подземно бучене. Гласът на скритите сили в земните недра. Естественикът добави:

— Тук, в сърцето на Африка, се намира най-дълбоката рана на земната кора, една вечно неспокойна пукнатина. Земната обвивка тук е в непрекъснато движение, спада, надига се. В разседите й са се образували езерата Киву, Едуард, Танганайка, Алберт, Мверу. Тук са и вулканите й — Нирагонго и Намлагири. И този остров някога също е бил вулкан. Сулфатарите му са дали името на езерото — Вонещата вода.

Проехтелият нов тътнеж прекъсна последните му ду ми. Земята трепна. По скалата, на която стояха допреди малко, като черно змийче полази тънка пукнатина. Каменният отломък рухна с трясък в езерото. После настана тишина. Земята се успокои. Замлъкнаха птиците и животните.

Наумов добави:

— Нощес имаше друг трус. Той ми затвори изхода към Огнената пещера.

Анри скочи.

— Как? Пътят към Огнената пещера!

— Да! — отговори Наумов. — Естествена пукнатина от пещерата до кладенеца, където ни примами лудият.

— Можете ли да ме заведете там?

— Мога. Но няма смисъл. Проходът е затрупан.

— Искам сам да проверя.

Естественикът се замисли. После рече:

— Има още нещо. Чували ли сте за проклятието?

— Какво проклятие?

— Който влезе в пещерата, умира. За мен това предание съдържа някаква истина. Пещерата е пълна с костите на изядените от чудовищата животни. Те фосфоресцират. Оттам и името — Огнената пещера. Гъмжат от зарази. Всякакви зарази. Има такива места по света. Легендите са ги украсили със зловеща слава. Пещери, гробници, пирамиди…

Анри се сети. Та тъкмо това каза раненият негър: Да се пази от проклятието! И ето пак думите на баща му. Проклятие! Дали има някаква истина в тези думи? Защо никой от групата на баща му не се е спасил? Защо и баща му не беше казал нищо за другите опасности? А само за тая — проклятието! Значи, според него, тя е най-важната.

И все пак…

— Аз трябва да вляза в пещерата! — отсече той.

Наумов поклати глава.

— Рудахигва поиска да ме унищожи. „Който е видял жълтия камък, ще умре“ — тъй каза той. Знам, че ще изпълни заканата си. Затова не искам да се бавя нито секунда повече, да го преварим. Да се измъкнем от владенията му, преди той да е пратил подире ни гигантите си. Елате с нас!