Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 136

Би опитал този плод. Пред краката му се бе разпълзяла нашироко тънка разклонена ластуна, отрупана с дълбоко нарязани листа, под които се гушеха множество дребни зелени топки. Диви дини! Не тъй вкусни като прекрасните плодове от родните бостани, но все пак дини — сладки, сочни, освежителни. Родината им е на няколкостотин километра оттук, в пустинята Калахари. През дъждовния период дините поникват, обрастват всяка падина, където може да се задържи влага, избуяват, връзват плодове. Тогава всички животни от съседните области навлизат в пустинята на динено пиршество. Слонове, носорози, жирафи, лъвове. Всеки бърза да се нагости с освежаващите плодове.

Някоя прелетна птица може би е донесла една динена семка, чието потомство е превзело острова. Друга пък е посадила дивите пъпеши, които са сплели дългите си врежове с дините.

Наумов откъсна един плод, дребен, не по-голям от юмрука му, сцепи го и го поднесе към устата си. Но не можа да го вкуси. Стомахът му отказа дори тази свежа храна.

Пред него се стелеше тайнственото езеро, просторно и тихо, оградено със зеленоватата кадифена тераса на тръстиките и папируса, над които се надигаше внушителна джунглата. Долу, почти в краката му, почваше бродът, очертан с две алеи от лотоси и водни лилии. Към отсрещния край, близо до снощния им лагер, бързаше дървен сал с единствен гребец. Като че ли мулатът. Наумов не му се сърдеше, че го изостави. От такива хора не очакваше другарство. Би се учудил от обратното — ако Жозеф Симон бе пренебрегнал златото и бе опитал да му помогне. Ясно, бе взел злато и се връщаше, постигнал това, за което бе дошъл. Много неща вече ставаха ясни на стария естественик — готовността на немеца и мулата да го придружат в търсенето на дъщеря му; тайнственото присъединяване на звероловеца и решителният им отказ снощи да го придружат. Те бяха само използували благосклонността на черния гигант към Наумов и дъщеря му, за да прекосят необезпокоявани владенията му, бяха си послужили с тях като с прости оръдия и когато сметнаха, че са им излишни, ги захвърлиха, изоставиха ги на съдбата им.

Такива хора за жалост все още се срещат по света. И още по-жалко, че заради такива типове не можеш да посрещнеш всеки човек с открито сърце, да му помогнеш като брат, да поискаш помощ като от брат…

Въздухът ехтеше от чирикането на птички, от провикванията на маймуни и дамани, от бръмченето на пчели и бръмбари. Само комари липсваха. Навярно поради серните пари. Както край езерото Киву. Затова лудият бе оцелял, затова ватусите още не се бяха изродили. Историята говори недвусмислено — комарите с маларията са унищожили безброй народи, погребали много цивилизации. Александър Македонски, Римската империя, държавата на ацтеките, Панамският канал — все бойни полета, където комарите бяха удържали блестящи победи.

Животът шумеше. И над тая непрестанна глъчка ехтеше ясно и отчетливо пулсът на джунглата, равният ритъм на тамтама. Ех, ако разбираше езика му, ако би могъл да разчете секретните му повели?