Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 127

Лудият се изкиска.

— Но те няма да излязат! Няма! Аз затиснах отвора с каменна плоча. Тежка каменна плоча. И те никога няма да се измъкнат. Ще си останат там. Там! Ще умрат от глад и от жажда! Всеки, който посегне на златото ми, ще умре. И ти, Ирен! Ти, която ме докара тук, заради която преживях всичко. Толкова мъка… И когато драконът почне да разкъсва тялото ти, спомни си, че и ти тъй безсърдечно разкъса моята душа… А душата боли повече… Много повече…

И се дръпна зад скалата. След малко девойката го видя да прегазва брода уверен, изпъчен, горд, почувствувал, се истински демон в лудостта си. Скри се зад папирусовата стена.

А двата динозавъра продължаваха да дебнат. Но вече не тъй настървено. По-уверено. Плячката нямаше да избяга. Дори се заиграха. Запремятаха изумрудените си туловища, заогъваха ги в своята чудовищна грация. Отъркваха ласкаво гърбове, сплитаха лапи и опашки, хапеха се нежно със страхотните челюсти багери.

Анри и Люба наблюдаваха смаяни тази неправдоподобна игра на великанска мощ и красота. Допустима ли беше в тези низши хищници, с низши инстинкти? Или в еволюцията през милионите години ведно с кръвожадността се бе развила и нежността, привързаността, както у по-съвършените бозайници? Такава нежност! Такава ласка! Като две влюбени пантери, красиви и кръвожадни! Красота, нежност и кръвожадност!

18

В първия момент Жозеф Симон понечи да се върне. Тъй нетърпима беше вонята, която го лъхна от вътрешността. Но устоя. Не бе дошъл дотук, за да се върне; не бе преодолял всички лишения и опасности, за да го спре някаква миризма, та била тя и най-отвратителната. Той не се бе поколебал пред убийството, та сега ли — сега, когато насреща, през воала на вулканичните газове прозираха златните друзи по стените, когато мекият им блясък хипнотизираше погледа.

Той стисна носа си и решително навлезе в пещерата. Нагази в купчината струпани по пода кости, които хрущяха, чупеха се, потъваха под краката му като странно торфище от гнили кости. И милиони червеи, големи и малки! Гъмжило от бръмбари гробари! Облаци лъскаво сини мухи!

То беше нещо неописуемо — грандиозно гробище, невиждана братска могила на различни животни. Тук-там сред общата неразличима маса се подаваха единични запазени слонски бивни, хипопотамски зъби, крокодилски брони, оцелели бедрени кости. Това бяха останките на животните, които в търсене на нови места, подгонени от съперниците си на сушата, се бяха осмелили да нагазят във водите на езерото, без да подозират съществуването на безпощадните му властелини.

От дъното на пещерата изригна плътен задушлив облак. Задавен от кашлица, Жозеф избяга навън на чист въздух. Когато кашлицата стихна, той намокри носната си кърпа в езерото и я нагласи като противогаз пред устата си. Тъй един път бе преминал през запалената от племето балуба савана.

Отсреща, от скалистата площадка, се провикна Анри Льоблан. А до него — девойката! Навярно го убеждаваше да дойде със сала и да застреля чудовищата.