Читать «Кръстопътища по здрач» онлайн - страница 69

— Сигурен съм, че и на нея й липсваш, колкото тя на теб — каза Ноал и беззъбата му уста зейна в усмивка. При това прозвуча съвсем искрено. Може и да беше. Хвалеше се, че е виждал по-лоши работи от дамане и да’ковале. То пък голямата полза.

Гърбът на Егеанин се вкочани и тя се намръщи, сякаш не можеше да повярва на съчувствието му. Или просто защото осъзна как бе зяпнала към корабите. Във всеки случай много преднамерено извърна глава от залива.

— Разпоредих се никой да не напуска фургоните — заяви тя твърдо. Моряците по корабите й сигурно подскачаха при този тон. Врътна рязко глава към сушата, сякаш очакваше Мат и Ноал също да скочат накъдето им сочи.

— Тъй ли? — ухили се Мат. Можеше да докара толкова нагла усмивка, че да накара всеки надут глупак да получи удар. Егеанин съвсем не беше глупачка, но си беше надута. Корабен капитан благородничка. Не знаеше кое от двете е по-лошото. Ба, и двете! — К’во пък, тъкмо се канех да тръгна за натам. Освен ако не си привършил с риболова, Ноал. Можем да изчакаме малко, ако не си.

Но старецът вече изсипваше от кошницата останалите сребристосиви рибки във водата. Ръцете му бяха лошо закъсали, ако се съдеше по разкривените пръсти, но още бяха ловки в навиването на дългата корда около бамбуковия прът. За краткото време, докато къцаше, беше наловил десетина риби, най-голямата от които беше цяла стъпка, и ги бе нанизал през хрилете на вързан на обръч стрък папур. Сега ги сложи в кошницата и я вдигна. Твърдеше, че ако намерел подходящите чушлета, щял да направи яхния — от Шара, не откъде да е! Все едно да кажеш от луната! — яхния, от която Мат щял да забрави за бедрото си. Както разправяше Ноал за тия чушлета, Мат подозираше, че забравянето щеше да е заради усилието да намери достатъчно ейл, за да си охлади езика.

Егеанин, която чакаше нетърпеливо, не обърна внимание на хиленето на Мат, затова той я прегърна. Щом трябваше да се връщат, да тръгват. Тя изби ръката му от рамото си. Пред тая жена някои неомъжени лелки щяха да изглеждат като кръчмарски слугинчета.

— Нали трябваше уж да сме любовници — припомни й той.

— Няма кой да види — изръмжа тя.

— Колко пъти трябва да ти го казвам, Лейлвин? — Тя това име използваше сега. Твърдеше, че било тарабонско. Все едно, не звучеше като сеанчанско. — Ако поне ръцете не си държим, без да сме видели, че някой ни гледа, ще изглеждаме доста странна влюбена двойка за всеки, когото не виждаме.

Тя изсумтя презрително, но го остави да върне ръката си и го прегърна със своята през кръста. Но в същото време го изгледа предупредително.