Читать «Кръстопътища по здрач» онлайн - страница 60

Очите й подириха светлокосия аша’ман. Беше се навел над единия от мъртвите слуги и спокойно го претърсваше, без да забелязва слисаните погледи на околните. Една от жените изведнъж забеляза Лоиал на прага и се опули, сякаш се бе появил от въздуха. Сгънал ръце пред гърдите си и с мрачен израз на широкото си лице, огиерът изглеждаше като застанал на стража.

— Карлдин, познат ли ти е онзи Цяр, който използваше Деймир Флин? — попита Самицу. — Онзи, при който се използват и Петте сили?

Той спря за миг и я погледна намръщено.

— Флин ли? Не знам дори за какво говориш. Все едно, нямам много голям Талант в Церенето. — Изгледа Добрайн и добави: — На мен ми изглежда умрял, но дано да го спасиш. Беше при Кладенците. — И се наведе отново да рови из палтото на мъртвия.

Самицу облиза устни. В ситуации като тази възбудата от изпълването със сайдар сякаш винаги се смаляваше. Ситуации, в които всичките възможни избори бяха лоши. Тя внимателно сбра потоци на Въздух, Дух и Вода, заплете ги ей така, основата на сплита на Цяра, който се знаеше от всяка Сестра. Никой откак свят се помни не бе притежавал Таланта за Изцеряване толкова силно като нея, а повечето Сестри се ограничаваха до онова, което можеха да Церят, някои не повече от цицини. Дори сама тя можеше да Цери почти толкова добре, колкото цял свързан кръг. Повечето Сестри изобщо не можеха да регулират сплита до някаква степен; повечето дори не бяха се опитвали да се научат. Тя го можеше от самото начало. О, не можеше да Цери само едно нещо и да остави всичко останало както си е, като Деймир; това, което вършеше, щеше да подейства на всичко, от раните от промушване до запушения нос, от който Добрайн също страдаше. Вкопаването й бе показало всичко, от което страдаше. Ала не можеше да заличи най-тежките рани все едно, че не ги е имало, нито да Цери така, че който е Изцерен от нея, да изглежда все едно, че е преживял няколко дни, съвземайки се сам. Всяко страдание изцеждаше от силите й, но изискваше по-малко от страдащия. Колкото по-малка бе промяната в тялото, толкова по-малко сила изсмукваше от него. Само че всички рани на Добрайн бяха сериозни — освен тази на черепа имаше четири дълбоки пробождания в дробовете, две от които бяха пронизали и сърцето. Най-силният Цяр щеше да го убие преди раните да престанат да се затварят, а най-слабият щеше да го съживи само колкото да се удави в собствената си кръв. Трябваше да избере някъде по средата и да се надява, че не е сбъркала.

„Аз съм най-добрата от-всички, които е имало“, твърдо си каза тя. Самата Кацуан й го бе казала. „Най-добрата съм!“ Леко усука сплита и го пусна да потъне във вкочаненото тяло.

Неколцина от слугите извикаха стъписано, щом тялото на Добрайн потръпна. Той почти се надигна, хлътналите му очи се отвориха широко, достатъчно дълго, за да излезе през това време от устата му дълъг, смъртен хрип. После очите му отново се подбелиха и той се изплъзна от ръцете й, и тупна безжизнен на носилката. Тя припряно пренареди сплита и затаила дъх, отново го вкопа. Живееше. На косъм и толкова слабо, че можеше да умре всеки миг, но нямаше да е от промушванията, които го бяха убили, освен косвено. Дори през засъхващата кръв, сплъстила косата му, обръсната над челото, можеше да се види набраздената розова черта на пресен, тънък белег през черепа му. Щеше да има същия под палтото си и може би щеше да страда от недостиг на дъх, когато се напрегнеше, стига да се измъкнеше, но беше жив, и сега само това беше важното. Засега. Открит оставаше въпросът кой е искал смъртта му и защо.