Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 6

Тя ме погледна.

— Искам да кажа, че не знам точно къде е станало — уклончиво и почти заеквайки добавих аз.

Фоли не каза нищо и стъпка угарката.

— Всъщност — продължих аз — изобщо не съм ходила на гара Виктория, откакто той умря. Нямам закъде да взимам влак оттам. Доколкото си спомням, Ватерло беше последната гара, на която бях.

— Единствената сцена на произшествие, която великата доктор Кей Скарпета няма да посети — отбеляза Маргарет и извади друга цигара. — Искаш ли?

— Господи, знаеш, че искам. Но не мога.

Тя въздъхна.

— Спомням си Виена. Всички онези мъже, а ние двете пушехме повече от тях.

— Може би причината, че пушехме толкова много, бяха всички онези мъже.

— Вероятно, но не мога да ги откажа. Това само показва, че онова, което правим, не е свързано със знанията ни. Вършим го под въздействието на емоциите, без да се замисляме. Виждала съм бели дробове на пушачи. И черни дробове на алкохолици.

— Белите ми дробове са по-добре, откакто зарязах цигарите. Виж, за черния си дроб не мога да гарантирам. Още не съм се отказала от уискито.

— Не го прави, за бога. Няма да си забавна. — Фоли млъкна, после многозначително добави: — Разбира се, емоциите могат да бъдат насочвани и възпитавани, за да не заговорничат срещу нас.

— Утре вероятно ще замина.

— Първо трябва да отидеш до Лондон, за да смениш самолета. Остани там поне един ден.

— Моля?

— Това е недовършена работа, Кей. Отдавна имам такова чувство. Трябва да погребеш Марк Джеймс.

— Маргарет, откъде ти хрумна тази идея?

Пак започнах да пелтеча.

— Разбирам, когато човек иска да избяга от нещо. И ти бягаш. Като онзи убиец.

— Много ме успокои.

Разговорът ми беше неприятен.

Но този път Фоли нямаше да ме остави да се измъкна.

— Поради различни и същевременно сходни причини — продължи тя. — Той е лош, а ти не си. Но нито един от двама ви не иска да бъде заловен.

— И кой или какво, според теб, иска да ме хване? — Тонът ми беше безгрижен, но усещах, че ще се разплача.

— На този етап мисля, че е Бентън Уесли.

Вторачих се в празното пространство. Светлината навън се променяше, докато облаците минаваха пред слънцето. Миризмата на смърт в плочките и камъка датираше от сто години.

— Какво искаш да направиш, Кей? — попита тя, докато бършех сълзите си.

— Той иска да се ожени за мен.

Върнах се в Ричмънд и дните се превърнаха в седмици. Времето ставаше все по-студено. Утрините бяха посребрени от скреж, а вечерите прекарвах пред камината. Размишлявах и се измъчвах. Имаше много загадки и аз се опитах да ги реша, както винаги съм го правила, като търсех път в лабиринта на професията си, но не можех да го намеря. Това побъркваше секретарката ми.

— Доктор Скарпета? — извика тя и стъпките й отекнаха в залата за аутопсии.

— Тук съм.

Беше трийсети октомври. Бях в съблекалнята и миех ръцете си с антибактериален сапун.

— Къде се забави? — попита Роуз и влезе при мен.

— Работих върху мозъка. Внезапният смъртен случай от онзи ден.

Тя държеше календара с графика ми и прелистваше страниците. Посивелите й коси бяха пригладени назад. Беше облечена в тъмночервен костюм, подхождащ на настроението й. Роуз ми беше сърдита, защото заминах за Дъблин, без да й кажа довиждане. А после, когато се върнах, забравих за рождения й ден. Спрях водата и избърсах ръцете си.