Читать «Луна и грош» онлайн - страница 2

Едва четири години след смъртта на Стрикланд Морис Юре написа онази статия B „Mercure de France“, която спаси неизвестния художник от забрава и прокара дирята, поета от повече или по-малко верни на автора последователи. Дълго време във Франция никой друг критик не се бе радвал на такъв неоспорим авторитет — твърденията на Юре грабнаха публиката; на пръв поглед те изглеждаха екстравагантни, ала по-късно оценката му се потвърди. И сега славата на Чарлс Стрикланд твърдо се крепи на онези редове, които написа Морис Юре. Изгревът на тази слава е едно от най-романтичните явления в историята на изкуството. Ала аз смятам да се занимавам с творчеството на Стрикланд само дотолкова, доколкото то засяга личността му. Все пак не мога да се съглася с художниците, които надменно твърдят, че любителят не разбирал нищо от живопис и най-добре можел да изрази своята почит към творбите им чрез мълчание и чекова книжка. Нелепо заблуждение, според което изкуството е само занаят, понятен единствено за своя майстор; не — изкуството е израз на чувство, а чувството говори на език, разбираем за всички. Ще призная обаче, че критикът, който няма практически познания за техниката, рядко може да оцени истинската художествена стойност на едно произведение. А моето невежество по отношение на рисуването е изключително. За щастие не се налага да поемам подобен риск, тъй като приятелят ми Едуард Легат, способен писател и възхитителен художник, е разгледал изчерпателно делото на Чарлс Стрикланд в една малка книга¹, прелестен образец на стил, какъвто в Англия не владеят тъй добре, както във Франция.

В прочутата си статия Морис Юре направи сбито изложение на живота на Стрикланд, достатъчно добре премерено, за да изостри интереса на любознателните, В своята безкористна страст към изкуството той искрено желаеше да насочи интереса на посветените към един изключително оригинален талант; но като добър журналист той знаеше, че „жаждата за сензации“ ще му помогне да постигне по-лесно своята цел. И когато хора, общували със Стрикланд в миналото — разни писатели, познавали го от Лондон, художници, срещали го в монмартърските кафенета, — откриха с изненада, че са имали работа не с един от многобройните неуспели художници, а с истински гений, във френските и американските списания започнаха да се появяват една след друга статии: ту спомени на един, ту възхвали на друг, които допринесоха за известността на художника и подхранваха любопитството на публиката, без да го задоволят докрай. Темата бе благодатна и усърдният Вайтбрехт-Ротхолц в своята внушителна монография² успя да представи забележителен списък от имена на специалисти, писали за Стрикланд.