Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 74

Наистина ли Армагедон наближаваше? Настъпил ли беше часът на Второто пришествие? Дали аз самият щях да бъда жив, когато прозвучи тръбният глас?

Тръпки ме побиваха при тази мисъл, но беше невъзможно да се отърва така бързо от нея. Много милиони ще са живи в този велик ден, сред това огромно войнство може да е и Александър Хергеншаймър. Щях ли да чуя Неговия зов и да видя как мъртвите се надигат, а после заедно с тях „да се възнеса в облаците, за да срещна Бога в небесата“ и да остана с Него, както беше обещано? Най-вълнуващият пасаж във Великата Книга!

Не можех впрочем да бъда сигурен, че аз самият ще бъда сред спасените в този ден, дори и да го доживеех в плът и кръв. Това, че си упълномощен да проповядваш Евангелието, изобщо не увеличава шансовете ти. Свещениците си дават сметка за тази сурова истина (ако са достатъчно честни пред себе си), но миряните понякога си мислят, че духовникът е в привилегировано положение.

Нищо подобно! За свещеника няма оправдание. Той не може да се извини с незнанието си или да посочи младостта и липсата на опит като основание за снизхождение, не може да се позове на непознаването на закона или на която и да било друга причина, докато мирянинът, дори и несъвършен, би могъл да разчита на спасение.

Знаейки това, аз бях принуден да призная, че действията ми в последно време не дават основание да разчитам, че ще съм сред спасените. Вярно, бях твърд във вярата. Някои хора изглежда си мислят, че това положение е някаква даденост и не се променя, нещо като дипломата от колежа. Братко, не разчитай на това! Аз си давах ясна сметка, че напоследък съм натрупал немалко грехове. Прекомерна гордост. Злоупотреба с алкохол. Алчност. Разврат. Изневяра. Съмнение. И така нататък…

И, което е най-лошото, не изпитвах разкаяние за най-тежките от тях…

Фактите говореха, че Маргрете няма да бъде в списъците на спасените и определени за рая, затова и аз нямах никакъв интерес да ида там. Да ме прости Господ, но това беше самата истина.

Бях искрено загрижен за безсмъртната душа на Маргрете.

Тя не можеше да се надява на втори шанс, както душите на хората от дохристиянската ера. Беше родена в лоното на лютеранската църква — не моята, но нейна предшественица, предтеча на всички протестантски църкви, най-ранният плод — „Храната на червеите“ (Когато бях момче, в неделното училище това „храна на червеите“ предизвикваше у мен асоциации, които нямаха нищо общо с теологията.)

Единственият начин, по който Маргрете можеше да бъде спасена, беше да се отрече от своята ерес и да се стреми към пречистване. Трябваше обаче сама да го постигне — аз не можех да го направя вместо нея.

Най-многото, което можех да сторя, беше да я накарам да търси спасение. Но трябваше да действам много внимателно. Не можеш да накараш пеперуда да кацне на ръката ти, като размахваш меч. Маргрете не беше затънала в невежество езичница, която трябва просто да бъде просветена. Не, тя беше родена в лоното на християнството и го беше отхвърлила с отворени очи. Можеше да се позовава на Светото писание така свободно, както и аз самият — явно беше изучавала Библията много усърдно, далеч по-задълбочено от повечето миряни. Никога не я попитах кога и защо е трябвало да го прави, но ми се струва, че е било по времето, когато вече се е готвела да изостави християнската вяра. Маргрете беше толкова сериозна и такъв чудесен човек, че без съмнение никога не би предприела такава крайна стъпка без задълбочено предварително проучване.