Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 66

„По-добре да дъвчеш трева, но с любов, отколкото угоен вол, подправен с омраза.“ Ние имахме само нашата любов, но това ни стигаше.

Маргрете, която понякога получаваше бакшиши, особено от „грингос“, малко по малко успя да спести някоя пара. Харчехме толкова малко, колкото изобщо беше възможно — тя купи обувки за двамата — и спестявахме за деня, когато вече нямаше да бъдем ратаи и щяхме да поемем на север. Не хранех никакви илюзии, че страната на север от нас е същата, в която съм се родил… но тя поне беше тукашният й аналог. Там се говореше английски и без съмнение културата й щеше да бъде по-близка до тази, с която бяхме свикнали.

Бакшишите на Маргрете ни създадоха търкания със сеньора Валера още първата седмица. Дон Хайме официално беше наш господар, но фактически тя беше собственик на ресторанта — така ни обясни готвачката Аманда. Някога Хайме Валера бил главен келнер в ресторанта, но се оженил за дъщерята на собственика. Това го превърнало в неизменен метр д’отел. Когато тъстът му умрял, в очите на обществеността той станал собственик, но съпругата му държала кесията.

(Може би трябва да добавя, че той беше „дон Хайме“ само за нас, защото ни беше шеф. За публиката той не беше никакъв „дон“. Почетното „дон“ не може да се преведе на английски. Притежанието на ресторант не прави човека „дон“, както е примерно със съдийската професия.)

Първият път, когато видя Маргрете да получава бакшиш, сеньората й нареди да го предаде в касата — в края на всяка седмица тя щяла да си получи полагаемия процент.

Маргрете дойде при мен в умивалнята.

— Какво да правя, Алек? На „Конге Кнут“ бакшишите бяха основният ми доход и никой никога не е искал да го деля с други. Има ли право тя да постъпва така?

Казах й да не дава бакшишите си на сеньората, а да й каже, че ще обсъдим въпроса в края на работния ден.

Да бъдеш пеон си има и своите предимства. Шефът ти не може да те уволни за неподчинение. Е, можеха, разбира се, да ни уволнят, но от това семейство Валера щеше да изгуби десетината хиляди песос, които вложи в нас.

В края на деня вече бях решил какво точно да кажа и как да го кажа — по-точно Маргрете, защото трябваше да минат месеци, докато науча достатъчно испански, за да водя елементарен разговор.

— Господине и госпожо, ние не разбираме това изискване за бакшишите, които получавам. Искаме да се срещнем със съдията и да го попитаме какви са задълженията ни според договора.

Както и предполагах, нямаха никакво желание да се срещнат със съдията по този въпрос. Имаха законно право да се ползват от труда на Маргрете, но не можеха да претендират за парите, дадени й от трето лице.

С това обаче въпросът не приключи. Сеньора Валера беше твърде разгневена една проста келнерка да й се опъва, затова нареди да поставят табелка: NO PROPINAS — БАКШИШИТЕ ЗАБРАНЕНИ. Също такива бележки бяха поставени и в листа с менюто.

Пеоните не могат да стачкуват. Но в ресторанта работеха още пет келнерки, две от които бяха дъщери на Аманда. В деня, когато забрани бакшишите, сеньора Валера установи, че има само една келнерка (Маргрете), а кухнята е празна. Тя капитулира, но аз съм сигурен, че никога не ни прости.