Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 65

Всяка сутрин изтребвах хлебарките и измивах пода. Вечер, преди да си тръгна от работа, посипвах пода с препарата. Струва ми се, че не е възможно човек да победи хлебарките, но може да воюва успешно с тях, дори да ги принуди да се оттеглят и да се задържи на позициите си.

Колкото до качеството на миене, то не би могло да бъде друго. Майка ми беше маниачка на тема чистота и тъй като бях член на голямо семейство, аз миех или бършех чиниите под неин надзор от седмата до тринадесетата си година (после се издигнах — станах разносвач на вестници, което не ми оставяше време за миене на чинии).

Но не мислете, че това е любимата ми работа, само защото я вършех добре. Тя ми се струваше досадна и като дете, и като зрял мъж.

Защо тогава я работех? Защо не избягах?

Не е ли ясно? Миенето на чинии ми позволяваше да бъда близо до Маргрете. Бягството не беше невъзможно за някои длъжници — мисля, че никой не си даваше особен труд да проследява и връща бегълците, които изчезваха през някоя тъмна нощ. Но за една семейна двойка бягството беше немислимо, особено когато едната половинка е биеща на очи русокоса жена в страна, където всички блондинки неизменно бият на очи, а втората е мъж, който не говори испански.

Двамата работехме до изнемога от единадесет сутринта до единадесет вечерта всеки ден с изключение на вторника, като имахме два часа за сиестата и по половин час за обяд и за вечеря. Затова пък можехме да разполагаме с останалите дванадесет часа и целия вторник.

По-хубав меден месец не би могъл да ни предложи и Ниагарския водопад. Живеехме в миниатюрна таванска стаичка в задната част на сградата, в която се помещаваше ресторантът. В стаята беше задушно, но ние не прекарвахме много време в нея през горещите часове на деня, а към единадесет вечерта там вече се дишаше съвсем спокойно, независимо колко горещ е бил денят. В Масатлан повечето временно пребиваващи с нашия социален статус (равняващ се на нула!) не разполагаха с клозет в жилищните помещения. Ние обаче работехме и живеехме в сграда, в която се помещаваше ресторант. Имаше тоалетна с течаща вода, която по време на работния ден се ползваше от всички работници в ресторанта, а през останалите часове — само от нас двамата. (Зад къщата имаше и една съборетина, където понякога се отбивах през деня, но не мисля, че Маргрете някога е влизала там).

Можехме да ползваме и душ на приземния етаж, чиято кабинка беше долепена до тоалетната за персонала, а за нуждите на кухнята големият бойлер беше постоянно включен. Сеньора Валера редовно ни се караше, че използваме прекалено много топла вода („Газта струва пари!“), ние мълчахме и продължавахме да харчим толкова вода, колкото ни беше нужна.

Договорът на нашия шеф с държавата го задължаваше да ни осигури храна и подслон (както и облекло, съгласно закона, но аз го научих твърде късно, когато вече нямаше значение), затова спяхме в къщата и се хранехме в ресторанта — е, не със специалитетите, но храната никак не беше лоша.