Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 60

На пресечката на „Мигел Алеман“ с „Кале Акилес Сердан“ — там, където е фонтанът — видяхме уличен просяк. Той вдигна поглед към нас, ухили се и протегна ръка с няколко молива. Казвам „вдигна поглед“, защото седеше в малка двуколка. Човекът беше без крака.

Сержант Роберто го повика по име и му подхвърли монета. Просякът я хвана със зъби, пъхна я в джоба си и извика „Грасиас!“, след което насочи вниманието си към мен.

Побързах да кажа:

— Маргрете, би ли му обяснила, че нямам никакви пари?

— Да, Алек.

Тя клекна пред него и му заговори очи в очи. След малко се изправи.

— Пепе казва да ти предам, че няма проблеми. Той ще те издебне някой ден, когато имаш пари.

— Моля те, обясни му, че ще се върна. Обещавам.

Тя преведе. Пепе ми се ухили, прати целувка на Маргрете и отдаде чест на нас със сержанта. Продължихме нататък.

Вече се бях отказал да се вайкам мислено за босите си ходила. Пепе ме беше накарал да погледна на положението си от нов ъгъл. Откакто разбрах, че за мексиканското правителство моето спасяване не е чест, а услуга, за която трябва да си платя, бях обхванат от самосъжаление. Чувствах се оскърбен и измамен и си мърморех полугласно, че сънародниците ми, които се оплакват, че мексиканците са кръвопийци, живеещи на гърба на чуждите туристи, са дяволски прави! Разбира се, в това число не влизаха Роберто и лейтенантът, но останалите… Всички бяха търтеи и паразити, посягащи да сграбчат доларите на янките!

Като Пепе.

Припомних си всички мексиканци, които бях срещнал през този ден — всички, за които можах да се сетя — и в душата си им поисках прошка за своята несправедливост. Мексиканците бяха наши събратя в дългото пътуване от мрака към още по-дълбокия мрак на вечността. Някои носеха бремето си достойно, други — не. Имаше хора, които влачеха непосилния си товар храбро и с достойнство. Такива като Пепе.

До вчера бях живял в разкош. Днес бях разорен и затънал в дългове. Аз обаче имах здравето си, разума си и двете си ръце. Имах и Маргрете. Моят товар беше лек и трябваше да го нося с радост. Благодаря ти, Пепе!

Над входа на консулството висеше малък американски флаг, а на самата врата имаше бронзово изображение на Големия държавен печат. Дръпнах шнура на звънеца, висящ отстрани.

След дълго чакане вратата се открехна и женски глас отвътре ни каза да си хващаме пътя. (Нямаше нужда от превод, смисълът и така беше ясен.) Вратата започна да се затваря. Сержант Роберто изсвири силно и извика нещо. Процепът се разшири и последва диалог. Маргрете обясни:

— Той й казва да съобщи на дон Амброзио, че отвън чакат двама американски граждани, които трябва да го видят веднага, защото в четири следобед се налага да се явят пред съда.

Отново зачакахме. След двайсетина минути прислужницата ни пусна да влезем и ни въведе в тъмна канцелария. След малко се появи консулът, който спря поглед върху мен и настоя да узнае с какво право сме прекъснали сиестата му.