Читать «Цивилна кампания» онлайн - страница 17

Каза го небрежно, но тя беше виждала белезите по гърдите му, оставени от иглената граната. Сети се за пристъпа, на който беше станала свидетел — онзи на пода в гостната на малкия апартамент, в който бяха живели на Комар двамата с Тиен. Спомни си израза в очите му след края на епилептичния припадък — объркване, срам, безсилен гняв. Беше пришпорвал тялото си далеч отвъд вродените му ограничения, очевидно воден от убеждението, че голата воля може да постигне всичко.

„Значи е възможно. За известно време.“ После времето ти свършва… не. Времето продължава. Времето няма край. Ти обаче идваш до края на самия себе си, а времето продължава и те оставя назад." Годините й с Тиен я бяха научили поне на това.

— Май ще е по-добре да ги дам на Ники да си играе — каза той и махна небрежно към редицата униформи. Но ръцете му изпънаха грижливо сивата куртка на закачалката, махнаха някаква невидима прашинка и я сложиха обратно на мястото й. — Докато все още може и е достатъчно малък, за да иска. Предполагам, че до една-две години вече няма да се побира в тях.

Тя си пое рязко дъх. „А според мен би било богохулно.“ Тези реликви очевидно значеха много за него, с тях бе срещал и живота, и смъртта. Какво го бе прихванало да се преструва, че стават само за детска игра? Не се сещаше как да го откаже от тази ужасна идея, без да прозвучи така, сякаш отхвърля подаръка му с презрение. Вместо това, след като краткото мълчание започна да се проточва опасно, тя избъбри първото, което й дойде наум:

— Бихте ли се върнали? Ако можехте?

Погледът му се зарея някъде в пространството.

— Ами… точно това е най-странното в цялата работа. Мисля, че бих се чувствал като змия, която се опитва да пропълзи обратно в мъртвата си кожа. Липса ми непрекъснато, а нямам никакво желание да се върна. — Вдигна поглед към нея и се усмихна. — Иглените гранати са добър урок, ако ги погледнеш от тази им страна.

Явно това беше представата му за шега. Не беше сигурна дали иска да го излекува с целувка, или да избяга с писъци. Успя да изпише на лицето си нещо като усмивка.

Той навлече семплата си цивилна туника и зловещият кобур се скри под нея. После затвори решително вратата на дрешника и я поведе на бърза обиколка из останалата част на третия етаж. Показа й къде е апартаментът на отсъстващите му в момента родители, но, за нейно тайно облекчение, не предложи да я разведе из всички стаи. Би било твърде странно преживяване да си пъха носа в личните покои на известните графски височества.

Накрая се добраха до „неговия“ етаж, в една светла стая в дъното на главното крило, която той нарече „Жълтия салон“ и която очевидно използваше за трапезария. Една малка маса беше подредена с изящни прибори за вина. Слава богу, че не се налагаше да обядват на долния етаж, в онази пещера с прекрасната ламперия от пода до тавана и масата за четиридесет и осем души (деветдесет и шест, ако се сгъчкат малко и се прибави втората маса, умело прикрита зад ламперията, както я бе уверил той). Уведомена от някакъв незнаен сигнал, Мама Кости се появи с обяда на количка — супа, чай и богата салата, включваща култивирани скариди, плодове и ядки. След като им сервира по всички правила на изкуството, Мама Кости се оттегли и остави господаря си и гостенката му насаме, ако се изключеше големият сребърен поднос с висок капак на количката до лакътя на лорд Воркосиган, който обещаваше още наслади за небцето.