Читать «Тъмните реки на сърцето» онлайн - страница 40

Викът, който привлича вниманието ми и кара бухалът на покрива да млъкне, не е на хищник, а на жертва. Гласът е на нещо слабо и уязвимо. Горите и полята са изпълнени с плахи и безпомощни същества, които живеят само за да загинат от насилствена смърт и това става непрекъснато всеки час и всеки ден. Бог може би забелязва техния ужас, защото знае за смъртта на всяко врабче, но остава невъзмутим.

Изведнъж нощта става съвсем тиха, а въздухът — неестествено неподвижен, сякаш далечният вопъл на страх е бил звукът на двигателите на съзиданието, които, изскърцвайки, спират. Звездите са твърди точки светлина и престават да блещукат, а луната все едно изглежда като нарисувана на платно. Дърветата, храстите, летните цветя, полята, хълмовете и далечните планини приличат на изкристализирали сенки в различни оттенъци на черното и крехки като тънък лед. Въздухът сигурно още е топъл, но аз съм скован от студ.

Безшумно затварям прозореца, обръщам се с гръб към него и тръгвам към леглото. Клепачите ми натежават. Не съм се чувствал толкова уморен.

Но в същия миг осъзнавам, че в мен има необяснимо противоречие. Умората ми не е толкова физическа, колкото психическа и сънят е по-скоро желание, отколкото потребност. Сънят е бягство. От страха. Треперя, но не от студ. Въздухът е топъл. Аз треперя от страх.

Но страх от какво? Не мога да разпозная източника на безпокойството си.

Знам, че виковете, които чух, не са обикновени. Стенанията отекват в съзнанието ми. Смразяващи вопли. Напомнят ми нещо, което съм чувал и преди, макар да не мога да си спомня какво, кога и къде. Колкото по-дълго окаяните стенания отекват в паметта ми, толкова по-бързо бие сърцето ми.

Изпитвам отчаяно желание да си легна, да забравя виковете, нощта, бухала и въпроса му, но знам, че няма да заспя.

Облечен съм само по гащета, затова бързо намъквам джинсите. Сега, когато съм твърдо решен да действам, сънят не ме привлича. Всъщност съм обзет от чувство за неотложност — толкова странно, колкото и предишното ми усещане за умора и желание да заспя. Излизам от спалнята, тласкан от непреодолимо любопитство, от желание за среднощно приключение, присъщо на всички момчета, и от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.

Къщата е студена, защото моята стая е единственото помещение без климатична инсталация. Няколко лета поред аз затварям отдушниците, за да се предпазя от хладния поток, защото предпочитам благодатта на чистия въздух, дори във влажна юлска нощ… и защото от няколко години не мога да спя от съскането и бръмченето на климатичната инсталация. Отдавна се страхувам, че този тих, но постоянен шум ще заглуши някой друг звук в нощта, който трябва да чуя, за да оцелея. Нямам представа какъв може да е онзи друг звук. Страхът ми е безпочвен и детински и аз се смущавам от него. Но въпреки това страхът контролира навиците ми на сън.